O tempora, o mores!

 

По принцип човек търпи. Ние, българите, сме много търпелив народ. И това ни изяде главите, нали? Но не съществува такова слонско търпение, което да понася всичко. На шишкавия господин, който оня ден се разправяше на касата на местен магазин за цената на поредната бутилка алкохол и забави цялата опашка, на Госпожата, на Еркюло Трюфо и така нататък – вие всички се знаете много добре кои сте – искам да ви кажа нещо. Спрете да ме преследвате по улиците, да ми се хилите, да ми се подигравате и да се смятате за местния литературен каймак – не сте, ало, не сте! Няма да се гръмна, че не съм сред вас, нито обаче повече ще си мълча. И тогава го казах и историята беше публикувана от не един и два западни ежедневника.

Мълча, но това не ме прави проста. Ще разкажа всичко, всичко което направихте – в ефир, с имена, със записи, снимки и така нататък. Да, имам всичко, нагледно. Не мене трябва да ме е срам и да ме е страх, а вас. Вие не сте нищо особено. Това е. Не ви прилича да тормозите така една жена, а на еди – кого си да се прави такова темане. И не, няма такъв талант, пред който си заслужава да се отстъпва, че да мачкате хората, да ги подигравате, да им разправяте, че са особени и прости и да им подвиквате, че не ставали за еди – кое си работно място. „Навред всеки ден ще излиза по име едно“, пееше навремето Калния поет. Кален – несъмнено, поет – може би! Това си е тя криво разбраната българска култура. 

OneWomanNetwork