Домът на сестрите Бронте или дамски реквием за неподчинението
Драмите в романите на сестрите Бронте ми идваха в повече дори като тинейджърка. Признавам, че четенето на книгите им ми даваше необходимата глътка развлечение помежду задължителните четива за училище, но никога не успях да им стана истински фен. Толкова много и толкова негативни чуства на едно място съшити наедно с мърляви зимни английски пейзажи не ми звучаха много привлекателно. Не успях никога да се влюбя нито в мистър Рочестър (с подмолните му ходове да вкара в капана на любовта бедната гувернантка Джейн Еър, която и без това не можеше да диша без него още от мига на запознанството им и седя през половината роман в обожателно наблюдение до краката му), нито в Хийткиф, когото считах за нередовен по начало, но след като изрови от гроба тялото на любимата си природена сестра Кати, за да я убеждава в любовта си, направо го задрасках от списъка на хората, за които изобщо искам да мисля някога.
Comments
Post a Comment