In memoriam. Почина големият ирландски разказвач Уилям Тревър (1928 – 2016)
В кръга на англоезичните си „учители“ не мога да подмина Уилям Тревър. С него се „запознах“ някъде през 80-те – за да бъда по-точен, през 1985 г., когато излезе томчето на „Народна култура“ „Танци за влюбени“ („англосаксонска сдържаност“, „ирландски усет за абсурдното“, „художествена прецизност“, „тънка наблюдателност“ – ето такива трафарети можете да прочетете навсякъде за неговите разкази, разкриващи ни „един свят, в който делничното и прозаичното съжителстват с необичайното, странното, дори гротескното“). През 1986 г. на български излезе и отличният сборник „Разкази от Британските острови“ (НК, С.), където Тревър е представен с разказа „Атракта“. Всъщност името му срещнах доста по-рано, през 1977 г., когато беше отпечатана книгата „Избрани разкази“ на О. Хенри. Кръстан Дянков тогава отбелязва по повод изданието интересни подробности за майстора на къси разкази О. Хенри: ... Уилям Сидни Потър влиза в щатския затвор в Кълъмбъс, Охайо, като затворник № 30664, за да излезе оттам като О. Хенри. Това е довчерашният дрогерист, чертожник, карикатурист, банков касиер, вестникар, а в затвора – аптекар, – професия, дала му възможност да пописва първо писма до дъщеря си Маргарет, а след това 14 разказа под псевдонима О. Хенри. Сред критиците и биографите на писателя съществуват различни версии откъде е този псевдоним, но като че най-сполучливата е на Уилям Тревър, според когото става дума за пазача Орин Хенри, т. е. точката в името е напълно основателна. Ето един елементарен пример как три години в пандиза могат да променят живота ти тотално.
Наричат У. Тревър „ирландският Чехов“ (Клер Месуд, „New York Review of Books“, № 2, 2008). Според К. Месуд последният му сборник с разкази „Да лъжеш на канаста“ е като „сбирка от кратки музикални форми, в които последният акорд (мажорен или минорен, в зависимост от произведението) извежда в изчистен вид смисъла на чутото дотогава. У Тревър този акорд задължително е етически – въпреки деликатното нюансиране на емоционалния фон на действието неговото значение винаги е ясно. Хареса ми цитатът от едноименния разказ: „Срамът не е лошо нещо, настояваше отдругаде гласът й. Нито смирението, с което ни дарява“.
Тревър е традиционният кандидат за награди. Понякога ги получава. За 2011 г. той е сред десетимата номинирани за Международната дъблинска литературна награда „Импак“; получава я ирландецът Колъм Маккан за романа си „Нека великият свят се върти“. (Сред номинираните е и Июн Ли – за китайката от Пекин, но днес живееща в САЩ, Тревър е „любимият автор“; на български през 2011 г. в „Сиела“ бяха издадени книгите й „Калната река“ и „Хиляда години молитви“, а лично тя е носителка на ред награди, между които „Франк О’Конър“, наградата на фондация „Хемингуей/Пен“, наградата на „Гардиън“ за първа книга, наградата за писател „Уайтинг“ и т. н.). Пак за 2011 г. Тревър участва и в интригата „Букър“, макар че най-спряганото име бе на четирикратния участник в „краткия списък“ Джулиан Барнс („Предчувствие за края“) – нека бъдем справедливи обаче и да отбележим, че Тревър, заедно с Берил Бейнбридж, са били петкратни участници във финалната права; за да бъдем докрай справедливи, ще кажем, че все пак „Букър“ за 2011-а бе даден на Барнс – познат на българския читател с цели шест свои книги. И понеже говорим за „Букър“, ще отбележим, че тия години издателката Весела Люцканова издаде три великолепни книги на У. Тревър: „Историята на Луси Голд“ (2005) например бе номинирана за „Букър“ през 2002 г. („Тревър умее да описва и най-ужасните неща толкова спокойно, че едва впоследствие разбираш казаното. Блестящо!“, пише за книгата Рут Пейдъл от „Мейл он Сънди“); преди нея излязоха „Пътешествието на Фелиша“ (2003) и „Смърт през лятото“ (2003) – също с куп литературни награди. По произведения на У. Тревър са заснети и няколко успешни филма: „Жертви на съдбата“ (реж. Пат О’Конър, сцен. Майкъл Хърст, 1990 г.), „Къщата в Умбрия“ (реж. Ричард Лонкрейн, 1999 г.).
И още: през 1994 г. Тревър получава наградата „Уитбред“, през 1997 г. е удостоен с почетния орден „Командир на Британската империя“ в знак на признание за приноса му към литературата, а през 1999 г. получава престижната Британска литературна награда от името на Дейвид Коен за цялостното си литературно творчество.
P.S. Последно: През 2012 г. в „Сиела“ се появи ново издание на „Танци за влюбени“ – оня сборник от 1985-а, с който започнах.
Наричат У. Тревър „ирландският Чехов“ (Клер Месуд, „New York Review of Books“, № 2, 2008). Според К. Месуд последният му сборник с разкази „Да лъжеш на канаста“ е като „сбирка от кратки музикални форми, в които последният акорд (мажорен или минорен, в зависимост от произведението) извежда в изчистен вид смисъла на чутото дотогава. У Тревър този акорд задължително е етически – въпреки деликатното нюансиране на емоционалния фон на действието неговото значение винаги е ясно. Хареса ми цитатът от едноименния разказ: „Срамът не е лошо нещо, настояваше отдругаде гласът й. Нито смирението, с което ни дарява“.
Тревър е традиционният кандидат за награди. Понякога ги получава. За 2011 г. той е сред десетимата номинирани за Международната дъблинска литературна награда „Импак“; получава я ирландецът Колъм Маккан за романа си „Нека великият свят се върти“. (Сред номинираните е и Июн Ли – за китайката от Пекин, но днес живееща в САЩ, Тревър е „любимият автор“; на български през 2011 г. в „Сиела“ бяха издадени книгите й „Калната река“ и „Хиляда години молитви“, а лично тя е носителка на ред награди, между които „Франк О’Конър“, наградата на фондация „Хемингуей/Пен“, наградата на „Гардиън“ за първа книга, наградата за писател „Уайтинг“ и т. н.). Пак за 2011 г. Тревър участва и в интригата „Букър“, макар че най-спряганото име бе на четирикратния участник в „краткия списък“ Джулиан Барнс („Предчувствие за края“) – нека бъдем справедливи обаче и да отбележим, че Тревър, заедно с Берил Бейнбридж, са били петкратни участници във финалната права; за да бъдем докрай справедливи, ще кажем, че все пак „Букър“ за 2011-а бе даден на Барнс – познат на българския читател с цели шест свои книги. И понеже говорим за „Букър“, ще отбележим, че тия години издателката Весела Люцканова издаде три великолепни книги на У. Тревър: „Историята на Луси Голд“ (2005) например бе номинирана за „Букър“ през 2002 г. („Тревър умее да описва и най-ужасните неща толкова спокойно, че едва впоследствие разбираш казаното. Блестящо!“, пише за книгата Рут Пейдъл от „Мейл он Сънди“); преди нея излязоха „Пътешествието на Фелиша“ (2003) и „Смърт през лятото“ (2003) – също с куп литературни награди. По произведения на У. Тревър са заснети и няколко успешни филма: „Жертви на съдбата“ (реж. Пат О’Конър, сцен. Майкъл Хърст, 1990 г.), „Къщата в Умбрия“ (реж. Ричард Лонкрейн, 1999 г.).
И още: през 1994 г. Тревър получава наградата „Уитбред“, през 1997 г. е удостоен с почетния орден „Командир на Британската империя“ в знак на признание за приноса му към литературата, а през 1999 г. получава престижната Британска литературна награда от името на Дейвид Коен за цялостното си литературно творчество.
P.S. Последно: През 2012 г. в „Сиела“ се появи ново издание на „Танци за влюбени“ – оня сборник от 1985-а, с който започнах.
e-lit.info
Comments
Post a Comment