Георги Господинов: Изгубили сме част от нашето човешко любопитство към другия, състрадание и съчувствие
По повод Световния ден на психичното здраве Георги Господинов посети психиатричната клиника към Александровска болница. Ето какво сподели писателят в интервю за БГНЕС:
„В България заклеймяването на психично болните хора е дори по-силно. Мисля, че сме изгубили една част от себе си, без да сме усетили кога и къде сме я изгубили. Изгубили сме част от нашето човешко любопитство към другия, състрадание и съчувствие. Дълги години тези хора бяха скрити, както хората без крака и ръце. Те първо не можеха да се движат по тези улици, бяха скрити от обществото в едни заведения с ужасяващи условия. В романа си „Физика на тъгата” имам една глава „Жълтата къща”. Това бяха едни такива жълто боядисани сгради, изолатори, които бяха извън населените места.
Понякога като журналисти се опитваме да видим екзотичната история зад хората с такива проблеми, а истината е, че всички ние имаме еднакви страхове с тези хора, просто техните са по-изразени. Това са нормални, но много по-тревожни и чувствителни хора от нас.
Сама по себе си думата не значи нищо, тя значи нещо, когато е поставена сред други думи, с които се обичат, както казваше Моцарт. Думите лекуват, когато се превърнат в история, когато се опитаме да утешаваме с думи.
Когато прочетеш за друг човек, който също има своята тревожност, който също в момента е нещастен или има проблем. Ролята на литературата е такава. Още Сенека има едно „Утешение към майка ми Хелвия”.
Болестите са определен тип, но всеки от пациентите има различна лична история и от там, и история на заболяването. Само условно може да казваме, че този страда от това или това, но през личната история е най-точният подход. Неслучайно древните лекари са знаели, че лекуват човека, а не болестта“.
„В България заклеймяването на психично болните хора е дори по-силно. Мисля, че сме изгубили една част от себе си, без да сме усетили кога и къде сме я изгубили. Изгубили сме част от нашето човешко любопитство към другия, състрадание и съчувствие. Дълги години тези хора бяха скрити, както хората без крака и ръце. Те първо не можеха да се движат по тези улици, бяха скрити от обществото в едни заведения с ужасяващи условия. В романа си „Физика на тъгата” имам една глава „Жълтата къща”. Това бяха едни такива жълто боядисани сгради, изолатори, които бяха извън населените места.
Понякога като журналисти се опитваме да видим екзотичната история зад хората с такива проблеми, а истината е, че всички ние имаме еднакви страхове с тези хора, просто техните са по-изразени. Това са нормални, но много по-тревожни и чувствителни хора от нас.
Сама по себе си думата не значи нищо, тя значи нещо, когато е поставена сред други думи, с които се обичат, както казваше Моцарт. Думите лекуват, когато се превърнат в история, когато се опитаме да утешаваме с думи.
Когато прочетеш за друг човек, който също има своята тревожност, който също в момента е нещастен или има проблем. Ролята на литературата е такава. Още Сенека има едно „Утешение към майка ми Хелвия”.
Болестите са определен тип, но всеки от пациентите има различна лична история и от там, и история на заболяването. Само условно може да казваме, че този страда от това или това, но през личната история е най-точният подход. Неслучайно древните лекари са знаели, че лекуват човека, а не болестта“.
lira.bg
Comments
Post a Comment