Боян Крачолов: Писането е потребност
Срещаме ви с младия автор Боян Крачолов - дебютният му роман "Църква за сънища" е на пазара от съвсем скоро, издаден от издателство "Ерго". Ето какво ни разказа Боян за себе си и за дебютната си книга.
Здравейте, Боян! Поводът да си говорим днес с Вас е дебютният Ви роман "Църква за сънища", който излиза в поредицата "Нова българска проза" на издателство "Ерго". Разкажете повече - как се роди този дебют, колко време работите по него?
В цялата работа има голяма доза случайност. Или не толкова случайност, може би, колкото късмет. Пишех от доста време и в един момент се реших да пратя нещо на "Литературен вестник", пък да видя ще стане ли нещо, няма ли да стане. Пратих мейли на двама от редакторите с няколко разказа. Отговор не получих, затова пратих мейла и на общия адрес на вестника. Случи се така, че го видя Ани Бурова (един от редакторите там), хареса нещата ми и ги публикува. И така, през месец – два (когато се случеше тя да води брой) изпращах по четири-пет разказа и тя публикува някои от тях.
Владислав Христов – бяхме се случили да сме и двамата в един брой, ме намери във фейсбук и ми каза, че много е харесал нещата ми. И ме пита дали съм мислил да издам книга. Че съм мислил – мислил съм, но никога не съм предполагал, че може наистина да се случи. Събрах всичките разкази, които съм писал досега, пратих му ги, той ги препрати на Мартин Христов (от издателство "Ерго"). Няколко дни след това Мартин отговори, че са му допаднали. И се започна.
И известно време по-късно – книгата ми е факт. И то най-вече заради тия трима души, заради тия три "срещи". Още ми е малко странно, впрочем.
Естествено ли дойде писането и как гледате на него - като на вътрешна потребност на един творец да се изявява или като на професия, занаят?
Определено потребност. Ако впоследствие прерасне в някаква своеобразна професия – добре, хубаво, супер. Но не мога изначално да изходя от такава идея. Правя го, защото имам нужда да го правя. Пък ако се случи така, че някой друг види смисъл в това, в което и аз виждам – страхотно.
Кое е нещото, което може да спечели читателите за Вашата книга?
Винаги са ми трудни такива въпроси. Мъча се да "печеля" хората за работата си чрез самата нея. Винаги ми е била трудна саморекламата. Неловко ми е някак си. Нелепо ми е да седна и да убеждавам хората, че, видиш ли, сега ако седнат да я прочетат тая книга, ще им се случи някакъв страшен катарзис.
И без това във всякаквите там социални мрежи е пълно с хора, които непрестанно тръбят за това какво са направили, кои ги бил прочел – или гледал, какво бил казал, кое какво било спечелено, пък се снимат, пък показват колко се забавляват… Като някакви огромни усти са. А горките четящи/гледащи никой не ги пита искат ли да бъдат заливани с тая колосална информация, не искат ли... Всичко живо, дето прави някаква форма на изкуство, е отворило гигантската си уста и крещи, и говори, и обяснява, и се саморазгласява. Кундера имаше такъв образ в една от книгите си – едната от героините сънуваше сън, в който някакви щрауси идват при нея и си отварят огромните човки, ама без звук.
Има някаква нескончаема борба да не изпадаш от хорския взор, да си все "в крак" с мнението, да си винаги "уместен". Като че ли цялото изкуство се е изметнало натам да зависи само и единствено от приемника, да прави това, което е угодно на въпросния приемник. Да казваш все това, което си мислиш, че другите искат да чуят, вместо да се мъчиш да си кажеш своето – ако изобщо имаш нещо за казване. Влизаш в някаква скорост на възпроизвеждане на вече познатото, защото иначе ще изпаднеш. Като че ли ако спрат да говорят за теб, ако не се покажеш две седмици в интервюта, малоумни телевизионни формати или не ти чуят гласа, край, приключи, всичко свърши. Винаги съм се чудил не е ли много изморително това. И защо изобщо някои хора си го причиняват.
Колкото до читателите – досега читатели бяха родителите ми, баби, дядовци, няколко приятели, Симона… Тях не беше кой знае колко трудно да ги спечеля. Ама от тоя момент насетне – нямам никаква идея.
Театър, режисура, писане, философия - кое е на първо място за Вас?
При мен са смесени. Театърът и философията много ми помагат за писането, писането и философията много ми помагат за театъра, а писането и театъра – за философията. Някакви скачени съдове са. Развиват се взаимно. Но ако трябва да ги поставям в някаква условна йерархия, мисля, че ще е театърът. Там има възможност да си създадеш една собствена своя сегатост. Там някак си успяваш да провидиш едно друго живеене в едни собствени реални проявления, да го видиш пред себе си, искам да кажа. Знаете ли, много е изморително да виждаш сюжетите само и единствено в главата си. Всъщност, може би "изморително" не е точната дума. Но при театъра е друго – там имаш възможността да видиш как едно представление, един живот се създава, да участваш в това създаване, даже, да виждаш как се бори със законите на реалността, как успява на тяхна база да създаде свои, след това да виждаш в реално време как взаимодейства с гледащите го. Тази живост е присъща, мисля, само на театралните акции. По никакъв начин не искам да омаловажавам писането – напротив, но при него винаги нещата се случват сякаш постфактум. Докато при театъра като че ли ти е дадена някаква особена способност да твориш време в самото време.
Работите ли по следваща книга?
Писането ми се е превърнало в някакъв инстинкт. Каквото и да стане, без тефтер не отивам дори до магазина отсреща. Трупам. След време сигурно ще видя, че някои от разказите може би биха могли да се комбинират. И да излезе нещо свързано, цялостно. Обикновено като си погледна нещата от един период, виждам, че ме е занимавала една тема, която е пронизала всичко, което съм написал – но за която може би не съм си давал изцяло сметка по време на самото писане. И след това мога да си кажа – да, ето тук това ме е вълнувало, тук – нещо друго.
Така че – може би работя. Но дали работя ще го разбера след като приключа.
Вие сте и актьор - кое Ви допада повече - актьорството или режисурата?
Трудно ми е да кажа, че съм и актьор. По-скоро от време на време минавам за малко през сцената. Гледам да поддържам – доколкото ми е по силите, разбира се – тоя си апарат в кондиция, най-вече защото без него не бих могъл да водя актьорите си.
Иначе – отначало бях тръгнал да ставам актьор. Режисура кандидатствах малко на шега. И, не щеш ли, Иван Добчев и Маргарита Младенова взеха, че ме приеха в режисьорския си клас. Най-интересното е, че режисурата започна истински да ме влече известно време след като вече бях приет. Като че ли лека-полека започнаха да се отдръпват някакви завеси, да се разкриват други светове, които ми стана адски интересно да изследвам. И потънах в тях. Изцяло.
Какви са бъдещите Ви проекти в театъра?
Избягвам да говоря предварително. Имам няколко неща наум, но колко от тях ще се случат – предстои да видим.
Здравейте, Боян! Поводът да си говорим днес с Вас е дебютният Ви роман "Църква за сънища", който излиза в поредицата "Нова българска проза" на издателство "Ерго". Разкажете повече - как се роди този дебют, колко време работите по него?
В цялата работа има голяма доза случайност. Или не толкова случайност, може би, колкото късмет. Пишех от доста време и в един момент се реших да пратя нещо на "Литературен вестник", пък да видя ще стане ли нещо, няма ли да стане. Пратих мейли на двама от редакторите с няколко разказа. Отговор не получих, затова пратих мейла и на общия адрес на вестника. Случи се така, че го видя Ани Бурова (един от редакторите там), хареса нещата ми и ги публикува. И така, през месец – два (когато се случеше тя да води брой) изпращах по четири-пет разказа и тя публикува някои от тях.
Владислав Христов – бяхме се случили да сме и двамата в един брой, ме намери във фейсбук и ми каза, че много е харесал нещата ми. И ме пита дали съм мислил да издам книга. Че съм мислил – мислил съм, но никога не съм предполагал, че може наистина да се случи. Събрах всичките разкази, които съм писал досега, пратих му ги, той ги препрати на Мартин Христов (от издателство "Ерго"). Няколко дни след това Мартин отговори, че са му допаднали. И се започна.
И известно време по-късно – книгата ми е факт. И то най-вече заради тия трима души, заради тия три "срещи". Още ми е малко странно, впрочем.
Естествено ли дойде писането и как гледате на него - като на вътрешна потребност на един творец да се изявява или като на професия, занаят?
Определено потребност. Ако впоследствие прерасне в някаква своеобразна професия – добре, хубаво, супер. Но не мога изначално да изходя от такава идея. Правя го, защото имам нужда да го правя. Пък ако се случи така, че някой друг види смисъл в това, в което и аз виждам – страхотно.
Кое е нещото, което може да спечели читателите за Вашата книга?
Винаги са ми трудни такива въпроси. Мъча се да "печеля" хората за работата си чрез самата нея. Винаги ми е била трудна саморекламата. Неловко ми е някак си. Нелепо ми е да седна и да убеждавам хората, че, видиш ли, сега ако седнат да я прочетат тая книга, ще им се случи някакъв страшен катарзис.
И без това във всякаквите там социални мрежи е пълно с хора, които непрестанно тръбят за това какво са направили, кои ги бил прочел – или гледал, какво бил казал, кое какво било спечелено, пък се снимат, пък показват колко се забавляват… Като някакви огромни усти са. А горките четящи/гледащи никой не ги пита искат ли да бъдат заливани с тая колосална информация, не искат ли... Всичко живо, дето прави някаква форма на изкуство, е отворило гигантската си уста и крещи, и говори, и обяснява, и се саморазгласява. Кундера имаше такъв образ в една от книгите си – едната от героините сънуваше сън, в който някакви щрауси идват при нея и си отварят огромните човки, ама без звук.
Има някаква нескончаема борба да не изпадаш от хорския взор, да си все "в крак" с мнението, да си винаги "уместен". Като че ли цялото изкуство се е изметнало натам да зависи само и единствено от приемника, да прави това, което е угодно на въпросния приемник. Да казваш все това, което си мислиш, че другите искат да чуят, вместо да се мъчиш да си кажеш своето – ако изобщо имаш нещо за казване. Влизаш в някаква скорост на възпроизвеждане на вече познатото, защото иначе ще изпаднеш. Като че ли ако спрат да говорят за теб, ако не се покажеш две седмици в интервюта, малоумни телевизионни формати или не ти чуят гласа, край, приключи, всичко свърши. Винаги съм се чудил не е ли много изморително това. И защо изобщо някои хора си го причиняват.
Колкото до читателите – досега читатели бяха родителите ми, баби, дядовци, няколко приятели, Симона… Тях не беше кой знае колко трудно да ги спечеля. Ама от тоя момент насетне – нямам никаква идея.
Театър, режисура, писане, философия - кое е на първо място за Вас?
При мен са смесени. Театърът и философията много ми помагат за писането, писането и философията много ми помагат за театъра, а писането и театъра – за философията. Някакви скачени съдове са. Развиват се взаимно. Но ако трябва да ги поставям в някаква условна йерархия, мисля, че ще е театърът. Там има възможност да си създадеш една собствена своя сегатост. Там някак си успяваш да провидиш едно друго живеене в едни собствени реални проявления, да го видиш пред себе си, искам да кажа. Знаете ли, много е изморително да виждаш сюжетите само и единствено в главата си. Всъщност, може би "изморително" не е точната дума. Но при театъра е друго – там имаш възможността да видиш как едно представление, един живот се създава, да участваш в това създаване, даже, да виждаш как се бори със законите на реалността, как успява на тяхна база да създаде свои, след това да виждаш в реално време как взаимодейства с гледащите го. Тази живост е присъща, мисля, само на театралните акции. По никакъв начин не искам да омаловажавам писането – напротив, но при него винаги нещата се случват сякаш постфактум. Докато при театъра като че ли ти е дадена някаква особена способност да твориш време в самото време.
Работите ли по следваща книга?
Писането ми се е превърнало в някакъв инстинкт. Каквото и да стане, без тефтер не отивам дори до магазина отсреща. Трупам. След време сигурно ще видя, че някои от разказите може би биха могли да се комбинират. И да излезе нещо свързано, цялостно. Обикновено като си погледна нещата от един период, виждам, че ме е занимавала една тема, която е пронизала всичко, което съм написал – но за която може би не съм си давал изцяло сметка по време на самото писане. И след това мога да си кажа – да, ето тук това ме е вълнувало, тук – нещо друго.
Така че – може би работя. Но дали работя ще го разбера след като приключа.
Вие сте и актьор - кое Ви допада повече - актьорството или режисурата?
Трудно ми е да кажа, че съм и актьор. По-скоро от време на време минавам за малко през сцената. Гледам да поддържам – доколкото ми е по силите, разбира се – тоя си апарат в кондиция, най-вече защото без него не бих могъл да водя актьорите си.
Иначе – отначало бях тръгнал да ставам актьор. Режисура кандидатствах малко на шега. И, не щеш ли, Иван Добчев и Маргарита Младенова взеха, че ме приеха в режисьорския си клас. Най-интересното е, че режисурата започна истински да ме влече известно време след като вече бях приет. Като че ли лека-полека започнаха да се отдръпват някакви завеси, да се разкриват други светове, които ми стана адски интересно да изследвам. И потънах в тях. Изцяло.
Какви са бъдещите Ви проекти в театъра?
Избягвам да говоря предварително. Имам няколко неща наум, но колко от тях ще се случат – предстои да видим.
kafene.bg
Comments
Post a Comment