Романа на Давид Фоенкинос "Шарлот"
Фоенкинос ме спечели като читател с романа си ‘Деликатност‘ (издателство Колибри, 2014, преводач Георги Ангелов). Очарователното преливане между слово, музика, изящност и живопис, характерно за стила му, трудно се забравя. "Спомените“ (издателство Колибри, 2015, преводач Галина Меламед) ми доказаха, че е способен да пише за всичко с усмивка, като играещо дете, да изсветли с красотата на словото тъмните нюанси, да ухажва деликатно всяка дума, докато му се отдаде с любов.
Последният му роман ‘Шарлот‘ е естествено продължение на ‘Спомените‘. С темите и настроенията си той затвърждава един лайтмотив в романите на Фоенкинос, изразен много точно с думите на Валтер Бенямин: „Истинското мерило на живота е споменът“.
Формално романът е различен. Всяко изречение е изписано на нов ред, с което прозата наподобява свободен стих. Познатите ни кратки, поетични изречения на Фоенкинос, красиви и въздействащи като картина, в които излива дълбоката си лична емоция, придава й завършеност чрез формата и тълкувание с интимното заглавие на романа.
„Имах нужда да мина на нов ред, за да си поема дъх.“ – пише Фоенкинос.
Това не е биографична книга въпреки, че животът на художничката е детайлно описан. Тя е посвещение, в което творецът съкровено е разкрил палитрата от чувства, събирана тъй дълго през годините. Осемгодишната обсебеност от образа на Шарлот Саломон помага на Фоенкинос да създаде запомнящ се художествен образ с оригинална мелодика и форма на фразата. В този роман писателят ни води за ръка в едно пътуване по стъпките на Шарлот, което в действителност му е отнело години. Заедно посещаваме училището на малката Шарлот, жилището й във Вилфранш сюр Мер, където е рисувала романа си „Живот? Или Театър?“, сблъскваме се с негостоприемството на апартамента й в Берлин и с непристъпността на някогашното имение ‘Ермитажа‘ в Южна Франция, в което порасналата Шарлот намира убежище от войната. Докосваме мебелите, оглеждаме тъмните помещения, взираме се в ъглите, търсим незабележими следи, останали във времето, изпитваме физически как пропълзява ледено острие по гръбнака ни във вила Марлир. Там, където през 1942 участниците във Ванзейската конференция са определили ‘методите на ликвидирането‘ във връзка с еврейския въпрос.
Шарлот Саломон е художничка, еврейка, родена в Берлин, учила в Берлинската художествена академия. Художественият й образ в романа е почти безплътен, само няколко кратки наброски я скицират физически: косата й е светлокафява, очите й също са светли. Прилича на майка си. И двете са еднакво тъжни. Изглежда като арийка, което няколко пъти спасява живота й. Видяна през очите на останалите, но описана с очите на Фоенкинос, открил у нея онази мигновена близост с някого, която винаги е търсел.
Романът разказва семейната история на Шарлот Саломон, обгърната от самотата на творците и от трагедията на множество самоубийства, повтарящи се в нея като припев на смъртта. Една безкрайна алтерация на кратки проблясъци на живот сред мрачните видения.
Героите в романа не дишат въздуха на времето си, потопени дълбоко в абсолютната си самовглъбеност. Срещата между живот и рисуване е като среща между живот и писане. Начин да изразиш себе си тотално. Така е при Шарлот и при любимия й Алфред. Баща й Алберт е обсебен от медицината, майка й Франциска и мащехата Паула - от музиката.
„Така ли ставаш човек на изкуството?
Като се нагаждаш към чуждата лудост?“ – пита младата Шарлот.
„Ние разполагаме с хаоса.
Ние разполагаме и със смъртта.“ - казва любимия й Алфред.
Това е животът на Шарлот Саломон, започнал с една семейна тайна, скрила истината за смъртта на майка й.
„Така за първи път реалността бива преиначена.
Театърът започва.“
Живот ли е това? Или Театър? Най-силно я боли от тишината, но тя помага да се отдаде на творческите бесове. Тогава идва просветлението - да я осмисли като нарисува спомените си като в роман – гваш в три цвята, думи и музиката на Бах, Малер и Шуберт, събрани в оригинална композиция.
Последният му роман ‘Шарлот‘ е естествено продължение на ‘Спомените‘. С темите и настроенията си той затвърждава един лайтмотив в романите на Фоенкинос, изразен много точно с думите на Валтер Бенямин: „Истинското мерило на живота е споменът“.
Формално романът е различен. Всяко изречение е изписано на нов ред, с което прозата наподобява свободен стих. Познатите ни кратки, поетични изречения на Фоенкинос, красиви и въздействащи като картина, в които излива дълбоката си лична емоция, придава й завършеност чрез формата и тълкувание с интимното заглавие на романа.
„Имах нужда да мина на нов ред, за да си поема дъх.“ – пише Фоенкинос.
Това не е биографична книга въпреки, че животът на художничката е детайлно описан. Тя е посвещение, в което творецът съкровено е разкрил палитрата от чувства, събирана тъй дълго през годините. Осемгодишната обсебеност от образа на Шарлот Саломон помага на Фоенкинос да създаде запомнящ се художествен образ с оригинална мелодика и форма на фразата. В този роман писателят ни води за ръка в едно пътуване по стъпките на Шарлот, което в действителност му е отнело години. Заедно посещаваме училището на малката Шарлот, жилището й във Вилфранш сюр Мер, където е рисувала романа си „Живот? Или Театър?“, сблъскваме се с негостоприемството на апартамента й в Берлин и с непристъпността на някогашното имение ‘Ермитажа‘ в Южна Франция, в което порасналата Шарлот намира убежище от войната. Докосваме мебелите, оглеждаме тъмните помещения, взираме се в ъглите, търсим незабележими следи, останали във времето, изпитваме физически как пропълзява ледено острие по гръбнака ни във вила Марлир. Там, където през 1942 участниците във Ванзейската конференция са определили ‘методите на ликвидирането‘ във връзка с еврейския въпрос.
Шарлот Саломон е художничка, еврейка, родена в Берлин, учила в Берлинската художествена академия. Художественият й образ в романа е почти безплътен, само няколко кратки наброски я скицират физически: косата й е светлокафява, очите й също са светли. Прилича на майка си. И двете са еднакво тъжни. Изглежда като арийка, което няколко пъти спасява живота й. Видяна през очите на останалите, но описана с очите на Фоенкинос, открил у нея онази мигновена близост с някого, която винаги е търсел.
Романът разказва семейната история на Шарлот Саломон, обгърната от самотата на творците и от трагедията на множество самоубийства, повтарящи се в нея като припев на смъртта. Една безкрайна алтерация на кратки проблясъци на живот сред мрачните видения.
Героите в романа не дишат въздуха на времето си, потопени дълбоко в абсолютната си самовглъбеност. Срещата между живот и рисуване е като среща между живот и писане. Начин да изразиш себе си тотално. Така е при Шарлот и при любимия й Алфред. Баща й Алберт е обсебен от медицината, майка й Франциска и мащехата Паула - от музиката.
„Така ли ставаш човек на изкуството?
Като се нагаждаш към чуждата лудост?“ – пита младата Шарлот.
„Ние разполагаме с хаоса.
Ние разполагаме и със смъртта.“ - казва любимия й Алфред.
Това е животът на Шарлот Саломон, започнал с една семейна тайна, скрила истината за смъртта на майка й.
„Така за първи път реалността бива преиначена.
Театърът започва.“
Живот ли е това? Или Театър? Най-силно я боли от тишината, но тя помага да се отдаде на творческите бесове. Тогава идва просветлението - да я осмисли като нарисува спомените си като в роман – гваш в три цвята, думи и музиката на Бах, Малер и Шуберт, събрани в оригинална композиция.
„Никога не забравяй, че аз вярвам в теб.“ – й казва Алфред при раздялата им на гарата в Берлин. И тя не забравя, изстисква остатъка от живота си, за да разкаже семейната си история в стотици рисунки, вдъхновена от думите на Алфред за тях:
„Харесват ми, защото чух гласа ти в тях.“
Любовта им е като импромптю в сол бемол мажор на Шуберт.
Двамата с Алфред са „бемолът на отшелничеството и мажьорът на очевидността“.
Автобиографичната й колекция от рисунки „Живот? Или Театър?“ е разговор между възприятията. Рисунките с гваш се отличават с висока отражателна способност на цветовете, които след изсъхването се променят: светлите потъмняват, тъмните изсветляват. Каквато е способността на Фоенкинос да описва живота. В най-тежките моменти на разказа - там, където емоциите се канят да избухнат, той се слива с думите и деликатно им подсказва да се оттеглят в мълчание, така че дори запетайките сякаш провесват носове.
*“C'est toute ma vie“ – казва Шарот, давайки папката с рисунките си на доктор Моридис. Колекцията й от три части, определена като Singespiel е в три основни цвята. В синьо е прологът, в червено - главната част и в жълто – епилогът. Тя е основен източник на Фоенкинос при интерпретацията на образа й в романа. И днес можем да я разгледаме в Еврейския исторически музей в Амстердам. Ако не успеете да стигнете дотам, направете го онлайн в сайта на музея.
Още нещо, с което Фоенкинос ме спечели мигновено. Теорията за добросъседството при подреждането на книгите.
„Книгата, която търсим не е непременно тази, която трябва да прочетем.
Добре е да погледнем и книгата до нея.“
Теорията е приложена на практика в библиотеката на Аби Варбург на Уобърн Скуеър в Лондон. Проверете я. Приятно четене! Удоволствието може да допълните с музиката на Kathleen Ferrier – What is life?
„Харесват ми, защото чух гласа ти в тях.“
Любовта им е като импромптю в сол бемол мажор на Шуберт.
Двамата с Алфред са „бемолът на отшелничеството и мажьорът на очевидността“.
Автобиографичната й колекция от рисунки „Живот? Или Театър?“ е разговор между възприятията. Рисунките с гваш се отличават с висока отражателна способност на цветовете, които след изсъхването се променят: светлите потъмняват, тъмните изсветляват. Каквато е способността на Фоенкинос да описва живота. В най-тежките моменти на разказа - там, където емоциите се канят да избухнат, той се слива с думите и деликатно им подсказва да се оттеглят в мълчание, така че дори запетайките сякаш провесват носове.
*“C'est toute ma vie“ – казва Шарот, давайки папката с рисунките си на доктор Моридис. Колекцията й от три части, определена като Singespiel е в три основни цвята. В синьо е прологът, в червено - главната част и в жълто – епилогът. Тя е основен източник на Фоенкинос при интерпретацията на образа й в романа. И днес можем да я разгледаме в Еврейския исторически музей в Амстердам. Ако не успеете да стигнете дотам, направете го онлайн в сайта на музея.
Още нещо, с което Фоенкинос ме спечели мигновено. Теорията за добросъседството при подреждането на книгите.
„Книгата, която търсим не е непременно тази, която трябва да прочетем.
Добре е да погледнем и книгата до нея.“
Теорията е приложена на практика в библиотеката на Аби Варбург на Уобърн Скуеър в Лондон. Проверете я. Приятно четене! Удоволствието може да допълните с музиката на Kathleen Ferrier – What is life?
Мира Балдаранова
knizhka-s-mishka.eu
Comments
Post a Comment