Из "24-часово четене на стиховете на Валери Петров"

"Лунната стая"

- Какво е валсът, 

питаш ни ти.

Той е танц, при който

човек се върти.

Върти се не сам,

въртят се двама:

за валса са нужни

кавалер и дама.

Преди много години

един момък видял

една млада девойка

на някакъв бал.

Той на валс я поканил,

тя му дала ръка

и валсът, и валсът

завъртял ги така

вихрено, радостно,

че скоро след бала

се оженили те

и тя с радост му дала

3/4 цели

от своето време

и той и дал 3/4

от своето бреме

и в 3/4 такт

се родило бебе,

което приличало

1/4 на тебе,

така че остава

положителен факт

това, че без валса

в 3/4 такт,

не щеше да има,

драго Росенце мое,

сега кой да разпитва

валсът какво е.

СУЕТА СУЕТ

Тази жажда за слава! До въздишката сетна

човек си остава със душица суетна.

Днес

трима читатели

със чувствителност висша

(тоест

почитатели

на каквото напиша )

на гости ми дойдоха и вместо букет

във дар ми поднесоха един слънчоглед.

Беше толкова хубав – със главата му жълта

неочаквана радост във дома ми нахълта!

Но гостите почнаха: какъв майстор съм бил

и как неподправено при мен бликало чувството,

и как бил съм пробил

свой нов път във изкуството,

модерно по същност, но без отказ от римата,

като формоподдържаща… И тъй дълго и тримата

продължиха с възхвалите в същия дух,

че аз най-накрая съвсем се надух,

тъй че после, останал със подаръка сам,

дълго крачих из стаята, преизпълнен със срам,

и понеже се движех насам и натам,

а жълтата пита

дори не опита

да ме следва със поглед, го обърнах на смях:

нещо може би струвах, но чак слънце не бях…

Валери Петров

Снощи късно пред къщи си гарирах колата

и ключето от нея изтървах в тъмнината.

Тази сутрин излязох да го диря към седем,

тротоара пред къщи със учудване гледам -

със зъбати листенца цял постлан край москвича

и на жълто ключенце от тях всяко прилича!

И е доста студено, дим струи от комини,

но сред клоните редки небесата са сини,

и без сам да усетя, вече влязъл съм в парка

и колата далече сред мъглица се мярка,

и е жълто и тихо, с оня мирис на есен,

такъв влажен и гнил, и приятен, и пресен!

И живота си чувствам как е минал през мене

в едно бързо шуртене, в едно пъстро въртене.

Ах, до люлката детска така близо до гроба -

откъде тази завист и защо тази злоба?

Трябва друго! - И ето, на полянка открита

бледо слънце ме среща и с усмивка ме пита:

- Какво още там дириш, остаряло момченце?

- Нещо дребно - му казвам. - Едно златно ключенце.

ЛЮБОВ

В този бар бяха седнали вчера те,

и днес в него пак гледам ги двамата:

а отвъд шейсетте кавалерът е,

и кажи-речи бабичка - дамата.

И навярно вината в коняка е,

или в нежния звук на пианото,

но те се чувстват другаде някъде

и той с длан и погалва коляното.

А това не убягва от погледа

на момчетата с дънки в ъгъла

и тя бързо оправя си роклята,

но не ги е, не ги е излъгала.

И те тъй откровено кикотят се,

тъй на място от смях не се свъртат те,

че аз казвам им:-Ех, слепи котенца,

някои ден вий ще бъдете "дъртите"

и тогава - мен, стареца, слушайте -

фантастичен късмет ще извадите,

ако в тяхната възраст заслужите

като тях да разсмивате младите!

СМЕШНАТА ИДЕЯ

Тази вечер към 8 пред екрана ми хрумна

една смешна идея, не особено умна,

но безгрижна и весела, неочаквана, нова,

притежаваща, знам ли я, нещо странно, такова,

че посегнах към листа... Но в минутата точна,

когато бях яхнал своя весел Пегас,

на екрана започна

“По света и у нас”.

И се заредиха войните, кланетата

и изобщо безумието, завладяло планетата,

и новите вируси,

и смехът на палачите,

и бюджетът, разбира се,

за ракетоносачите,

и операциите

на банкерите с пурите,

и демокрациите,

и диктатурите,

еднакво лъжливи със различни слова...

И сред всичко това

тъй нелепа почувствах свойта смешна идея,

че засрамих се, дето се бях радвал на нея.

ХВЪРЧАЩИТЕ ХОРА

Те не идват от Космоса, те родени са тук,

но сърцата им просто са по-кристални от звук,

и виж – ето ги, литват над балкона с пране,

над калта, над сгурията в двора,

и добре, че се срещат единици поне

от рода на хвърчащите хора.

А ний бутаме някакси, и жени ни влекат,

а ний пием коняка си в битов някакъв кът

и говорим за глупости, важно вирейки нос

или с израз на мъдра умора,

и изобщо, стараем се да не става въпрос

за рода на хвърчащите хора.

И е вярно, че те не са от реалния свят.

Не се срещат на тениса, нямат собствен фиат,

но защо ли тогава нещо тук ни боли

щом ги видим да литват в простора –

да не би да ни спомнят, че и ний сме били

от рода на хвърчащите хора?

Официална фейсбук страница на инициативата "24-часово четене на стиховете на Валери Петров"