Честит 70-ти рожден ден на поета БОРИС ХРИСТОВ!

Вече четиридесет години неговите стихове остават връх в съвременната ни поезия - оригинален и неповторим, драматично български, актуален със своите социални и нравствени послания, едновременно земен и космогоничен...

БОРИС ХРИСТОВ

СЪРДЕЧЕН УДАР

Ужасно е да гледаш как по хълма се задава –
задъхана от тичане мечтата как край тебе отминава.

А ти, издигнал в пладнето ръждясала мотика,
оставаш да стърчиш сред облаци пушилка.

И няма път и влак, а като камъче отронен
стоиш и стискаш стръкчето отскубано до корен.

И ако в своя гняв една пчела убиеш на колана,
осите са избягали затворници и няма да ги хванеш.

Но ти събра каквото е останало от капналото тяло
и се измъкна към дома под слънчевата наковалня.

Издухал пепелта от сламената шапка на главата,
потъна в сянката на свойте думи – тишината.

И свит сега върху прането в стаицата малка,
дочуваш как часовника пере с голямата бухалка.

И там като умрял до вечерта се излежаваш –
ужасно е мечтата всеки ден край теб да отминава.

Ала това не е смъртта, нещастнико самотен.
Ще дойде тя с тесла в ръка и молив зад ухото.

Ще влезе в пивницата и ще ни запише имената.
А после ще разбие бъчвите – да изтече душата.

КАМБАНА

На дълги въжета се спуска дъждът
и като клоун се мята по тревната черга.
Земята дими – отдолу картофите врат
и мъртвите сядат сега да вечерят.

Каква дисциплина и каква тишина –
на тяхната бедна трапеза лъжица не чуваш.
И само баща ми замислен седи настрана
и храни в черковна камбана своето куче.

С тая камбана аз го изпратих, когато
в края на селото няколко старци го скриха.
Това е камбаната с божия глас, на която
аз се лутам сега да намеря езика.

Но нека не стигаме никога, моя надеждо –
гълъбице проскубана, до площада с трохите.
Не ходи у дома на човека със жезъла,
на щастливите гълъби с тяхното общо корито.

А с врабчетата дрипави, ако нещо остане,
подели – и се дръж до последния нокът...
Докато не запеят отново език и камбана
и не паднем в устата на старата котка.

Пак ще вали над света – есента ще дими,
когато дъждът по въжетата дълги ни спусне
на трапезата вечна, пред която баща ми седи...
И вкусна ще бъде тогава нашата супа.

SofiaArsNet