„Адам Бийд“ – романът, покъртил викторианска Англия
МИСТЕРИЯТА
В края на 1858 г. Джордж Хенри Луис, изявен журналист, биограф, литературен критик и философ, отива при лондонския издател Джон Блакуд и му предлага за публикация романа „Адам Бийд“ от неизвестния Джордж Елиът. Луис обяснява, че авторът е твърде стеснителен и саможив свещеник, който много би се притеснил от евентуална остра критика или отхвърляне на творбата му, а също и от груба редакторска намеса или разкриване на самоличността му. Името Джордж Елиът обаче вече е познато на издателя от излезлия в началото на същата година сборник новели под общото заглавие „Сцени от живота на свещеника“. Блакуд има своите догадки относно личността на неизвестния автор, но решава, че не е благоприятно за издателството да проявява излишно любопитство. Романът излиза на 1 февруари 1859 г. и предизвиква небивал интерес. За кратко време се разпродават 15 500 екземпляра, а в рамките на година и половина творбата се преиздава още девет пъти. Името на неизвестния автор бързо се популяризира, когато вестник „Таймс“ обявява: „Няма никакво съмнение, че „Адам Бийд“ е първокласна творба, която отрежда на автора й място сред големите майстори на романа“. В интелектуалните кръгове на Лондон оживено се обсъжда личността на неизвестния творец, но първият, който изразява убеждението си, че авторът е жена, е Чарлс Дикенс – той е доловил женска тоналност в гласа на повествователя.
В провинциалната част на Англия също се обсъжда самоличността на автора. Мнозина от графството Уорикшир, където се развива действието в романа, разпознават черти на местни жители, както и на определени околности. Дори се посочват и конкретни хора като евентуални автори на творбата. Един от тях е свещеникът Джоузеф Лигинс от Нънитън, който съзнателно подхранва слуховете и дори отива в издателството да иска хонорар. Сред догадките обаче надделява авторитетното мнение на Джон Чапман, собственика на „Уестминстър Ривю“, който безпогрешно разпознава в романа стила на дългогодишната си сътрудничка, която живее на семейни начала с Джордж Луис. И така, още през лятото на 1859 г. двойката публично разкрива тайната си.
А защо е било необходимо на една безспорно талантлива жена да се крие зад мъжки псевдоним във викторианска Англия? Причините са най-различни. На първо място, ако от самото начало читателите са знаели, че въпросната авторка живее в незаконна връзка с женен мъж, те веднага биха отхвърлили творбата й поради пуританската си нагласа. Освен това широко известно е, че във викторианската епоха жената се възприема като по-нисше създание, годно да поддържа семейство, но не и да издава художествени творби. Според много викториански медици и антрополози по-нисшето развитие на жената ясно проличавало във всички анализи на мозъка и функциите му. Дори напредничав ум като философа Огюст Конт заявява, че жените не са създали и никога няма да създадат значимо изкуство. Именно поради тези широко разпространени възгледи отношението към романите на сестрите Бронте рязко се променя, когато става известно, че зад мъжките псевдоними се крият жени. С други думи, чрез мъжкия псевдоним авторката очевидно е очаквала критиците да проявят обективност в оценките си. Наред с всичко това изключително самокритичната писателка вероятно се е безпокояла, че евентуалният неуспех би могъл да накърни репутацията й на редактор, критик, публицист, есеист и преводач на значими философски трудове. И не на последно място може би се е опасявала да не причислят творбата й към многобройните „глупави романи от жени писателки“, които самата тя яростно критикува в известната си статия („Silly Novels by Lady Novelists“), излязла три месеца преди дебюта й.
А защо е избран именно псевдонимът Джордж Елиът? И тук тълкуванията са най-различни. Първото име безспорно е на любимия мъж и вдъхновител Джордж Луис. А може би и името на прочутата Жорж Санд, нейна съвременница, е подтикнало авторката към подобен избор. Колкото до фамилното име, самата писателка заявява, че го е избрала заради благозвучието му. Някои обаче го свързват с герои от романи на Джейн Остин и Шарлот Бронте, известни посестрими на авторката. А други находчиви критици разшифроват скрит код, като разчитат следния текст в псевдонима George Eliot – „на Джордж Луис дължа всичко“ (to GeorgЕ Lewis I Owe iT). Действително именно Луис е човекът, който почти през цялата творческа кариера на писателката непрекъснато я насърчава, подкрепя и вдъхновява. Важното в случая е, че през втората половина на ХІХ в. името Джордж Елиът става едно от най-популярните във викторианска Англия.
В провинциалната част на Англия също се обсъжда самоличността на автора. Мнозина от графството Уорикшир, където се развива действието в романа, разпознават черти на местни жители, както и на определени околности. Дори се посочват и конкретни хора като евентуални автори на творбата. Един от тях е свещеникът Джоузеф Лигинс от Нънитън, който съзнателно подхранва слуховете и дори отива в издателството да иска хонорар. Сред догадките обаче надделява авторитетното мнение на Джон Чапман, собственика на „Уестминстър Ривю“, който безпогрешно разпознава в романа стила на дългогодишната си сътрудничка, която живее на семейни начала с Джордж Луис. И така, още през лятото на 1859 г. двойката публично разкрива тайната си.
А защо е било необходимо на една безспорно талантлива жена да се крие зад мъжки псевдоним във викторианска Англия? Причините са най-различни. На първо място, ако от самото начало читателите са знаели, че въпросната авторка живее в незаконна връзка с женен мъж, те веднага биха отхвърлили творбата й поради пуританската си нагласа. Освен това широко известно е, че във викторианската епоха жената се възприема като по-нисше създание, годно да поддържа семейство, но не и да издава художествени творби. Според много викториански медици и антрополози по-нисшето развитие на жената ясно проличавало във всички анализи на мозъка и функциите му. Дори напредничав ум като философа Огюст Конт заявява, че жените не са създали и никога няма да създадат значимо изкуство. Именно поради тези широко разпространени възгледи отношението към романите на сестрите Бронте рязко се променя, когато става известно, че зад мъжките псевдоними се крият жени. С други думи, чрез мъжкия псевдоним авторката очевидно е очаквала критиците да проявят обективност в оценките си. Наред с всичко това изключително самокритичната писателка вероятно се е безпокояла, че евентуалният неуспех би могъл да накърни репутацията й на редактор, критик, публицист, есеист и преводач на значими философски трудове. И не на последно място може би се е опасявала да не причислят творбата й към многобройните „глупави романи от жени писателки“, които самата тя яростно критикува в известната си статия („Silly Novels by Lady Novelists“), излязла три месеца преди дебюта й.
А защо е избран именно псевдонимът Джордж Елиът? И тук тълкуванията са най-различни. Първото име безспорно е на любимия мъж и вдъхновител Джордж Луис. А може би и името на прочутата Жорж Санд, нейна съвременница, е подтикнало авторката към подобен избор. Колкото до фамилното име, самата писателка заявява, че го е избрала заради благозвучието му. Някои обаче го свързват с герои от романи на Джейн Остин и Шарлот Бронте, известни посестрими на авторката. А други находчиви критици разшифроват скрит код, като разчитат следния текст в псевдонима George Eliot – „на Джордж Луис дължа всичко“ (to GeorgЕ Lewis I Owe iT). Действително именно Луис е човекът, който почти през цялата творческа кариера на писателката непрекъснато я насърчава, подкрепя и вдъхновява. Важното в случая е, че през втората половина на ХІХ в. името Джордж Елиът става едно от най-популярните във викторианска Англия.
www.colibri.bg
Comments
Post a Comment