"Морал" - Тадеуш Доленга - Мостович
След като възвръща паметта си, професор Вилчур отново оглавява кардиологичната клиника във Варшава. Но не всички се радват на завръщането на уважавания хирург. Доктор Добранецки, който е изпълнявал функциите на Вилчур по време на отсъствието му, няма намерение да се откаже от предимствата на ръководния пост. Подтикван от алчната си млада съпруга, той изплита коварен план как да унижи и дискредитира своя учител.
Омерзен от задкулисните интриги и липсата на морал, Вилчур доброволно напуска клиниката и Варшава. Той отива там, където се е чувствал щастлив и нужен – провинциалното градче Радолишки.
Омерзен от задкулисните интриги и липсата на морал, Вилчур доброволно напуска клиниката и Варшава. Той отива там, където се е чувствал щастлив и нужен – провинциалното градче Радолишки.
... Професор Йежи Добранецки бавно остави слушалката и без да гледа жена си, каза с привидно безразличен тон:
- В събота имаме общо събрание на Лекарския съюз.
Като не откъсваше поглед от него, Нина попита:
- И какво друго искаше Бернацки? Нали той се обади?
- Нищо особено. Някакви организационни въпроси – махна с ръка Добранецки.
Твърде добре познаваше мъжа си, за да не проникне зад маската на безразличие върху лицето му. Досещаше се, че на главата му пак се е стоварил някакъв удар, че отново е претърпял поражение, което иска да скрие от нея.
Ах, този слаб човек, този човек, който не умее да се бори, който губи пост след пост и все повече е избутван в сянката, в сивите редици на посредствените лекари. В този момент тя почти го ненавиждаше.
- За какво ти се обади Бернацки? – твърдо попита тя.
Той стана, закрачи из стаята и заговори спокойно и снизходително:
- Вероятно… те имат право… Полага му се… Да не забравяме, че на Вилчур му се полага някаква морална компенсация за всичките му нещастия.
Нина се изсмя. В големите й зелени очи проблесна пренебрежителна ирония. Красивите й устни, устните, които бяха винаги в неговото съзнание, дори по време на работа, се разтегнаха в гримаса на отвращение.
- Компенсация?… Но той отдавна си я получи, и то тъпкано. Да не си сляп? Отнема ти постовете един след друг. Грабна ти управлението на болницата, издърпа ти студентите, пациентите, приходите… Компенсация!
Добранецки се навъси и каза с нетърпящ възражение тон:
- Всичко това му се полага. Вилчур е голям учен, гениален хирург.
- Да, а ти какъв си? Преди шест години, когато се омъжих за теб, вярвах, че ти самият се мислиш за най-добрия хирург, за най-прочутия учен.
Добранецки смени тона. Облегна се на ръба на бюрото, наведе се към жена си и заговори спокойно:
- Скъпа Нина, трябва да разбереш, че има известно степенуване, известна йерархия, има различни степени на човешките стойности… Как можеш да ме упрекваш, че съм достатъчно самокритичен, за да преценя, че Вилчур ме превъзхожда в много отношения и аз трябва да му отстъпвам?... Впрочем…
- Впрочем - хвана се за думата му тя – няма какво да говорим. Добре знаеш моето мнение по тази тема. Ако на тебе ти липсват амбиция и воля за победа, аз ги притежавам в излишък. Няма да се примиря с ролята на жена на някакво нищожество. И те предупреждавам: ако се стигне най-сетне дотам, че да бъдеш принуден да заминеш на работа в някакъв си Пилкутков, аз няма да тръгна с тебе.
- Нина, не прекалявай.
- О, така ще свърши всичко. Мислиш, че не разбирам ли? Още отсега Вилчур протежира доцент Бернацки. Ще те бутнат на дъното! Аз нямам с какво да взема коженото палто от кожухаря! Разбира се, това тебе изобщо не те интересува, но аз няма да го понеса, аз не съм се родила да бъда съпруга на някакъв си бедняк. И те предупреждавам…
Тя не довърши, но в гласа й прозвуча прекалено ясна закана.
Професор Добранецки каза тихо:
- Не ме обичаш, Нина, никога не си ме обичала…
Тя поклати глава.
- Грешиш. Но аз мога да обичам само истински мъж. Истински - това означава борбен, побеждаващ, готов на всичко за жена си.
- Нина – каза той с нотка на упрек в гласа. – Нима не правя всичко, което е по възможностите ми?
- Не правиш. Ние все повече обедняваме, с нас все по-малко се съобразяват, избутват ни в сянката на обществото. А аз не съм създадена за живот в сянка. И не забравяй, че съм те предупредила!
Тя стана и тръгна към вратата. Когато вече бе поставила ръка на бравата, той извика:
- Нина!
Тя обърна глава. В очите й, които преди малко искряха от гняв, той забеляза ужасяваща хладина.
- Какво друго искаш да ми кажеш? – попита тя.
- Какво искаш от мен?... Как трябва да постъпя?
- Как?... – Направи три крачки към него и каза убедено: - Унищожи го! Премахни го от пътя си! Стани безогледен като него и ще успееш да запазиш постовете си! - Помълча за момент и добави: - И мене… Ако държиш на това.
Като остана сам, той се отпусна тежко във фотьойла и се замисли. Нина никога не хвърляше думите си на вятъра. А той така добре си даваше сметка, че я обича, че без нея животът му би изгубил цялата си красота, целия си смисъл. Преди шест години, когато я молеше да се омъжи за него, той можеше да смята, че не моли за милост. Вярно че беше значително по-възрастен от нея, но се намираше на върха на успеха, на известността, на славата дори. И на здравето.
Последните три години му се отразиха фатално в това отношение. Професионалните и финансови неуспехи увредиха нервната му система.
Криеше от Нина все по-често повтарящите се чернодробни кризи, но не можеше да скрие техните последствия. Все повече напълняваше, спеше лошо, на подутото му лице се появиха зеленикави торбички под очите.
Нина дори не се досещаше колко тежко преживява той провалите си. Обвиняваше го в липса на амбиция - него, който цял живот се бе водил именно от амбицията, когото само амбицията беше издигнала до върховете!
Упадъкът бе започнал от оня фатален ден, когато намериха, когато той самият намери изчезналия професор Рафал Вилчур. Колко добре си спомняше този ден! Мрачната съдебна зала и на скамейката на обвиняемите брадат селянин с износени вълнени дрехи, знахар, селски знахар от далечните покрайнини, обвиняван за неразрешени практики, за операции, извършвани с примитивни, ръждиви шлосерски инструменти, за операции, спасили живота на мнозина бедни селяни в едно изостанало село…
Знахар…
Професор Йежи Добранецки пръв и единствен разпозна в него своя някогашен шеф и учител, професор Рафал Вилчур, след чието изчезване в продължение на петнайсетина години постепенно, но трайно заемаше, придобиваше и постигаше неговите позиции в науката, практиката и живота.
Имаше ли тогава право да премълчи своето откритие, имаше ли право да осъди Вилчур на по-нататъшно вегетиране в мизерия и несъзнаване на самоличност, звания, произход?... Днес професор Добранецки не искаше да мисли за това. Знаеше едно: онзи паметен ден преди три години стана проклятието на неговия живот.
Рафал Вилчур лесно се излекува от многогодишната си амнезия. Възвърна паметта си така бързо, както някога я беше изгубил, а заедно с паметта си върна всичко, което представляваше неговия свят преди трагичния случай. Върна се в своята катедра, при което Добранецки получи в замяна друга, второстепенна. Пое управлението на болницата, а също и на университетската хирургическа клиника. Неговото шумно намиране увеличи славата му. Славата, парите, почестите.
Ето, и днес отново се иска от Добранецки доброволно да отстъпи председателския стол на Съюза и да предложи кандидатурата на Вилчур, която със сигурност ще бъде приета с аплодисменти. Да, всички те смятат това за напълно естествено. Те, тоест колегите, пациентите и студентите от медицинския факултет. За тях е очевидно, че първото място се полага на Вилчур. Та нали той самият, Йежи Добранецки, преди малко бе казал на жена си, че също признава това?
Но това не беше истина.
Всичко в него се бунтуваше срещу действителността, срещу необходимостта от постоянно отказване от извоюваните позиции. Колкото повече неуспехите го прегъваха към земята, толкова повече се надигаше и нарастваше в него гневът, засилваха се отчаянието и омразата. И затова се боеше да разговаря с Нина на тази тема. Боеше се да не би от нейната страстна и невъздържана натура да прескочи искрата на взрива върху насъбралото се в него желание да се разбунтува.
А то се трупаше все повече. Днес Нина за първи път му каза ясно и безмилостно, че няма пари за коженото палто. Вярно че имаше и други палта и чудесно би могла да мине без новото, но въпреки това думите й му подействаха като плесница. Та нали се гордееше, че не беше й отказвал никога нищо, че я засипваше със скъпи подаръци, че за нея беше купил вила като палат в най-луксозния квартал на Варшава - Фраскати, че за нея поддържаше многобройната прислуга, луксозните коли, че за нея даваше пищните приеми? Е, може би не само за нея, може би и за себе си, но най-голямо удоволствие от това богатство изпитваше, когато виждаше в очите й онзи познат блясък на гордостта, на гордостта от притежанието, на гордостта от превъзходството, което й осигуряваше в обществото положението и славата на нейния съпруг.
Нина… Да се лиши от нея… Това би било невъзможно, а разбираше, че ако не се случи някакво чудо, катастрофата ще бъде неизбежна. От три години доходите му постоянно се топяха, а все не се решаваше да снижи жизнения стандарт на семейството си. Когато липсата на пари налагаше ограничения, той ограничаваше собствените си разходи, стараейки се да скрие това от жена си. Работеше все повече, приемаше все повече операции и не пренебрегваше дори дребните хонорари, които понякога незаможни пациенти изплащаха на части. В същото време дълговете растяха. За ипотеката на вилата трябваше да изтегли сериозен заем, но нямаше как да изплаща лихвите.
„Това както и да е - мислеше мрачно той. - Бих могъл да се примиря и дори да се преместя в по-скромно жилище, стига Нина да можеше да го приеме без истерии.“
Самият Добранецки повече страдаше от загубата на своята висока позиция в обществото, която, струваше му се, беше постигнал завинаги в отсъствието на Вилчур.
Вчера преживя ново унижение. На лекцията му не се яви нито един студент. Избяга от аулата, сякаш го преследваха подигравателните погледи на празните стени. Идеше му да се самоубие. Получи болезнена чернодробна криза и после през целия ден имаше шум в ушите от прекомерните дози беладона. За щастие този ден имаше няколко лесни и прости операции, които не изискваха особено напрягане на вниманието и изобретателност и завършиха сполучливо.
- Унищожи го…
Така беше казала Нина. Той се изсмя тъжно. Как можеше да унищожи Вилчур!... По коридорите на университета да лови студентите за палтата, та да ги вкара на лекциите си, или да отмъщава на младите лекари, които предпочитат да асистират при операциите в клиниката на Вилчур, или да му краде богатите пациенти, защото конкуренцията не даваше резултат, макар всички да знаеха, че Добранецки взима значително по-евтино за операциите и – о, срам! – се унижава да прави отстъпки в цената.
Погледна часовника. Наближаваше пет. Днес беше денят за приеми на Нина. Скоро ще почнат да пристигат гостите. Все по-малко гости. Техният салон ставаше все по-безинтересен за познатите им. Събираха се повече само когато предварително се разнасяше мълвата, че ще дойде професор Вилчур…
- Унищожи го – беше казала Нина.
Да се унищожи Вилчур означаваше да се унищожи славата му, това означаваше да се унищожи вярата на пациентите в безпогрешността на неговите диагнози и на ръката му.
Стана и закрачи из стаята. Имаше и други начини. Мравешко или по-скоро къртовско подкопаване на вярата чрез използване на слабостите на Вилчур, останали от периода на амнезията му. Но Добранецки се отвращаваше от такива средства за борба. Знаеше, че Вилчур беше запазил от практиката си на знахар особено предпочитание към разни билки и мехлеми със съмнително действие, но знаеше също така, че тези примитивни средства не могат да навредят на болните. И не одобряваше постъпките на Нина, която не пропускаше повод да се присмива на това знахарство и да използва чара си, за да заразява със своята ирония разни млади лекари, посещаващи техния дом.
Тази нейна агитация срещу Вилчур все пак даваше известни резултати. Из болниците и клиниките започнаха да кръжат вицове, в които, щом стигнеха да него, Добранецки откриваше злъчния хумор на жена си. Най-младото поколение лекари с присъщата на възрастта си неприязън към всичко, от което не лъха модерност, охотно подхващаше тези иронични ноти, та чрез намаляване престижа на признатия капацитет да увеличи своя. Случваше се понякога такива именно лекари да разубеждават категорично своите пациенти, желаещи консултации с Вилчур, но това бяха редки случаи.
Преди една-две седмици в няколко варшавски вестника излязоха бележки и фейлетончета, използващи анекдотичен материал. Вярно че там не се споменаваше името на Вилчур, но всички лесно можеха да се досетят за кого става въпрос. За авторството на тези неща Добранецки не без основание подозираше Нина. В последно време срещаше в дома си неколцина журналисти, които по-рано не бяха идвали. Внезапният интерес на пресата към Нина не убягна от вниманието на Добранецки.
Цялата тази акция на Нина не само остави у него неприятен привкус, а и пробуди тъжното убеждение за безсилието на тези половинчати средства в борбата за съществуване.
- Унищожи го – беше казала тя, – ако държиш на мен…
Добранецки прехапа устни и се спря до прозореца. През голите клони на есенните дървета се прецеждаше бялата светлина на уличните лампи, все по-ярка в сгъстяващия се мрак. Далечният град ръмжеше с монотонния си шум. Наблизо изсвистяха гуми на мокрия асфалт и пред входа на вилата спря автомобил.
Първите гости. Трябваше да се преоблече.
- В събота имаме общо събрание на Лекарския съюз.
Като не откъсваше поглед от него, Нина попита:
- И какво друго искаше Бернацки? Нали той се обади?
- Нищо особено. Някакви организационни въпроси – махна с ръка Добранецки.
Твърде добре познаваше мъжа си, за да не проникне зад маската на безразличие върху лицето му. Досещаше се, че на главата му пак се е стоварил някакъв удар, че отново е претърпял поражение, което иска да скрие от нея.
Ах, този слаб човек, този човек, който не умее да се бори, който губи пост след пост и все повече е избутван в сянката, в сивите редици на посредствените лекари. В този момент тя почти го ненавиждаше.
- За какво ти се обади Бернацки? – твърдо попита тя.
Той стана, закрачи из стаята и заговори спокойно и снизходително:
- Вероятно… те имат право… Полага му се… Да не забравяме, че на Вилчур му се полага някаква морална компенсация за всичките му нещастия.
Нина се изсмя. В големите й зелени очи проблесна пренебрежителна ирония. Красивите й устни, устните, които бяха винаги в неговото съзнание, дори по време на работа, се разтегнаха в гримаса на отвращение.
- Компенсация?… Но той отдавна си я получи, и то тъпкано. Да не си сляп? Отнема ти постовете един след друг. Грабна ти управлението на болницата, издърпа ти студентите, пациентите, приходите… Компенсация!
Добранецки се навъси и каза с нетърпящ възражение тон:
- Всичко това му се полага. Вилчур е голям учен, гениален хирург.
- Да, а ти какъв си? Преди шест години, когато се омъжих за теб, вярвах, че ти самият се мислиш за най-добрия хирург, за най-прочутия учен.
Добранецки смени тона. Облегна се на ръба на бюрото, наведе се към жена си и заговори спокойно:
- Скъпа Нина, трябва да разбереш, че има известно степенуване, известна йерархия, има различни степени на човешките стойности… Как можеш да ме упрекваш, че съм достатъчно самокритичен, за да преценя, че Вилчур ме превъзхожда в много отношения и аз трябва да му отстъпвам?... Впрочем…
- Впрочем - хвана се за думата му тя – няма какво да говорим. Добре знаеш моето мнение по тази тема. Ако на тебе ти липсват амбиция и воля за победа, аз ги притежавам в излишък. Няма да се примиря с ролята на жена на някакво нищожество. И те предупреждавам: ако се стигне най-сетне дотам, че да бъдеш принуден да заминеш на работа в някакъв си Пилкутков, аз няма да тръгна с тебе.
- Нина, не прекалявай.
- О, така ще свърши всичко. Мислиш, че не разбирам ли? Още отсега Вилчур протежира доцент Бернацки. Ще те бутнат на дъното! Аз нямам с какво да взема коженото палто от кожухаря! Разбира се, това тебе изобщо не те интересува, но аз няма да го понеса, аз не съм се родила да бъда съпруга на някакъв си бедняк. И те предупреждавам…
Тя не довърши, но в гласа й прозвуча прекалено ясна закана.
Професор Добранецки каза тихо:
- Не ме обичаш, Нина, никога не си ме обичала…
Тя поклати глава.
- Грешиш. Но аз мога да обичам само истински мъж. Истински - това означава борбен, побеждаващ, готов на всичко за жена си.
- Нина – каза той с нотка на упрек в гласа. – Нима не правя всичко, което е по възможностите ми?
- Не правиш. Ние все повече обедняваме, с нас все по-малко се съобразяват, избутват ни в сянката на обществото. А аз не съм създадена за живот в сянка. И не забравяй, че съм те предупредила!
Тя стана и тръгна към вратата. Когато вече бе поставила ръка на бравата, той извика:
- Нина!
Тя обърна глава. В очите й, които преди малко искряха от гняв, той забеляза ужасяваща хладина.
- Какво друго искаш да ми кажеш? – попита тя.
- Какво искаш от мен?... Как трябва да постъпя?
- Как?... – Направи три крачки към него и каза убедено: - Унищожи го! Премахни го от пътя си! Стани безогледен като него и ще успееш да запазиш постовете си! - Помълча за момент и добави: - И мене… Ако държиш на това.
Като остана сам, той се отпусна тежко във фотьойла и се замисли. Нина никога не хвърляше думите си на вятъра. А той така добре си даваше сметка, че я обича, че без нея животът му би изгубил цялата си красота, целия си смисъл. Преди шест години, когато я молеше да се омъжи за него, той можеше да смята, че не моли за милост. Вярно че беше значително по-възрастен от нея, но се намираше на върха на успеха, на известността, на славата дори. И на здравето.
Последните три години му се отразиха фатално в това отношение. Професионалните и финансови неуспехи увредиха нервната му система.
Криеше от Нина все по-често повтарящите се чернодробни кризи, но не можеше да скрие техните последствия. Все повече напълняваше, спеше лошо, на подутото му лице се появиха зеленикави торбички под очите.
Нина дори не се досещаше колко тежко преживява той провалите си. Обвиняваше го в липса на амбиция - него, който цял живот се бе водил именно от амбицията, когото само амбицията беше издигнала до върховете!
Упадъкът бе започнал от оня фатален ден, когато намериха, когато той самият намери изчезналия професор Рафал Вилчур. Колко добре си спомняше този ден! Мрачната съдебна зала и на скамейката на обвиняемите брадат селянин с износени вълнени дрехи, знахар, селски знахар от далечните покрайнини, обвиняван за неразрешени практики, за операции, извършвани с примитивни, ръждиви шлосерски инструменти, за операции, спасили живота на мнозина бедни селяни в едно изостанало село…
Знахар…
Професор Йежи Добранецки пръв и единствен разпозна в него своя някогашен шеф и учител, професор Рафал Вилчур, след чието изчезване в продължение на петнайсетина години постепенно, но трайно заемаше, придобиваше и постигаше неговите позиции в науката, практиката и живота.
Имаше ли тогава право да премълчи своето откритие, имаше ли право да осъди Вилчур на по-нататъшно вегетиране в мизерия и несъзнаване на самоличност, звания, произход?... Днес професор Добранецки не искаше да мисли за това. Знаеше едно: онзи паметен ден преди три години стана проклятието на неговия живот.
Рафал Вилчур лесно се излекува от многогодишната си амнезия. Възвърна паметта си така бързо, както някога я беше изгубил, а заедно с паметта си върна всичко, което представляваше неговия свят преди трагичния случай. Върна се в своята катедра, при което Добранецки получи в замяна друга, второстепенна. Пое управлението на болницата, а също и на университетската хирургическа клиника. Неговото шумно намиране увеличи славата му. Славата, парите, почестите.
Ето, и днес отново се иска от Добранецки доброволно да отстъпи председателския стол на Съюза и да предложи кандидатурата на Вилчур, която със сигурност ще бъде приета с аплодисменти. Да, всички те смятат това за напълно естествено. Те, тоест колегите, пациентите и студентите от медицинския факултет. За тях е очевидно, че първото място се полага на Вилчур. Та нали той самият, Йежи Добранецки, преди малко бе казал на жена си, че също признава това?
Но това не беше истина.
Всичко в него се бунтуваше срещу действителността, срещу необходимостта от постоянно отказване от извоюваните позиции. Колкото повече неуспехите го прегъваха към земята, толкова повече се надигаше и нарастваше в него гневът, засилваха се отчаянието и омразата. И затова се боеше да разговаря с Нина на тази тема. Боеше се да не би от нейната страстна и невъздържана натура да прескочи искрата на взрива върху насъбралото се в него желание да се разбунтува.
А то се трупаше все повече. Днес Нина за първи път му каза ясно и безмилостно, че няма пари за коженото палто. Вярно че имаше и други палта и чудесно би могла да мине без новото, но въпреки това думите й му подействаха като плесница. Та нали се гордееше, че не беше й отказвал никога нищо, че я засипваше със скъпи подаръци, че за нея беше купил вила като палат в най-луксозния квартал на Варшава - Фраскати, че за нея поддържаше многобройната прислуга, луксозните коли, че за нея даваше пищните приеми? Е, може би не само за нея, може би и за себе си, но най-голямо удоволствие от това богатство изпитваше, когато виждаше в очите й онзи познат блясък на гордостта, на гордостта от притежанието, на гордостта от превъзходството, което й осигуряваше в обществото положението и славата на нейния съпруг.
Нина… Да се лиши от нея… Това би било невъзможно, а разбираше, че ако не се случи някакво чудо, катастрофата ще бъде неизбежна. От три години доходите му постоянно се топяха, а все не се решаваше да снижи жизнения стандарт на семейството си. Когато липсата на пари налагаше ограничения, той ограничаваше собствените си разходи, стараейки се да скрие това от жена си. Работеше все повече, приемаше все повече операции и не пренебрегваше дори дребните хонорари, които понякога незаможни пациенти изплащаха на части. В същото време дълговете растяха. За ипотеката на вилата трябваше да изтегли сериозен заем, но нямаше как да изплаща лихвите.
„Това както и да е - мислеше мрачно той. - Бих могъл да се примиря и дори да се преместя в по-скромно жилище, стига Нина да можеше да го приеме без истерии.“
Самият Добранецки повече страдаше от загубата на своята висока позиция в обществото, която, струваше му се, беше постигнал завинаги в отсъствието на Вилчур.
Вчера преживя ново унижение. На лекцията му не се яви нито един студент. Избяга от аулата, сякаш го преследваха подигравателните погледи на празните стени. Идеше му да се самоубие. Получи болезнена чернодробна криза и после през целия ден имаше шум в ушите от прекомерните дози беладона. За щастие този ден имаше няколко лесни и прости операции, които не изискваха особено напрягане на вниманието и изобретателност и завършиха сполучливо.
- Унищожи го…
Така беше казала Нина. Той се изсмя тъжно. Как можеше да унищожи Вилчур!... По коридорите на университета да лови студентите за палтата, та да ги вкара на лекциите си, или да отмъщава на младите лекари, които предпочитат да асистират при операциите в клиниката на Вилчур, или да му краде богатите пациенти, защото конкуренцията не даваше резултат, макар всички да знаеха, че Добранецки взима значително по-евтино за операциите и – о, срам! – се унижава да прави отстъпки в цената.
Погледна часовника. Наближаваше пет. Днес беше денят за приеми на Нина. Скоро ще почнат да пристигат гостите. Все по-малко гости. Техният салон ставаше все по-безинтересен за познатите им. Събираха се повече само когато предварително се разнасяше мълвата, че ще дойде професор Вилчур…
- Унищожи го – беше казала Нина.
Да се унищожи Вилчур означаваше да се унищожи славата му, това означаваше да се унищожи вярата на пациентите в безпогрешността на неговите диагнози и на ръката му.
Стана и закрачи из стаята. Имаше и други начини. Мравешко или по-скоро къртовско подкопаване на вярата чрез използване на слабостите на Вилчур, останали от периода на амнезията му. Но Добранецки се отвращаваше от такива средства за борба. Знаеше, че Вилчур беше запазил от практиката си на знахар особено предпочитание към разни билки и мехлеми със съмнително действие, но знаеше също така, че тези примитивни средства не могат да навредят на болните. И не одобряваше постъпките на Нина, която не пропускаше повод да се присмива на това знахарство и да използва чара си, за да заразява със своята ирония разни млади лекари, посещаващи техния дом.
Тази нейна агитация срещу Вилчур все пак даваше известни резултати. Из болниците и клиниките започнаха да кръжат вицове, в които, щом стигнеха да него, Добранецки откриваше злъчния хумор на жена си. Най-младото поколение лекари с присъщата на възрастта си неприязън към всичко, от което не лъха модерност, охотно подхващаше тези иронични ноти, та чрез намаляване престижа на признатия капацитет да увеличи своя. Случваше се понякога такива именно лекари да разубеждават категорично своите пациенти, желаещи консултации с Вилчур, но това бяха редки случаи.
Преди една-две седмици в няколко варшавски вестника излязоха бележки и фейлетончета, използващи анекдотичен материал. Вярно че там не се споменаваше името на Вилчур, но всички лесно можеха да се досетят за кого става въпрос. За авторството на тези неща Добранецки не без основание подозираше Нина. В последно време срещаше в дома си неколцина журналисти, които по-рано не бяха идвали. Внезапният интерес на пресата към Нина не убягна от вниманието на Добранецки.
Цялата тази акция на Нина не само остави у него неприятен привкус, а и пробуди тъжното убеждение за безсилието на тези половинчати средства в борбата за съществуване.
- Унищожи го – беше казала тя, – ако държиш на мен…
Добранецки прехапа устни и се спря до прозореца. През голите клони на есенните дървета се прецеждаше бялата светлина на уличните лампи, все по-ярка в сгъстяващия се мрак. Далечният град ръмжеше с монотонния си шум. Наблизо изсвистяха гуми на мокрия асфалт и пред входа на вилата спря автомобил.
Първите гости. Трябваше да се преоблече.
hermesbooks.com
Comments
Post a Comment