Женски тела и същности в капана на „Арлингтън парк“

Какво се крие зад завесите на семейния дом е тема, колкото банална, толкова и достойна за вниманието на най-големите писатели. “Арлингтън парк” на Рейчъл Къск (изд. „Прозорец“) е далеч от баналността, като в същото време отдава почит на знаменитата Вирджиния Улф с явните препратки към романа й “Мисис Далауей”.

Действието се развива в рамките на един ден, изпълнен с вътрешните гласове на пет жени от обикновено английско предградие. Всяка от тях е попаднала в капана на мълчанието, на неспособността да артикулира ясно своите желания, потребности, гняв или разочарование. Загубата на идентичност контрастира с богатството на емоции, преживяни обаче дълбоко вътре в себе си, изказани единствено чрез сънища, безмълвни самонаблюдения, телесни послания, останали неразчетени.

“Арлингтън Райз” привлича семействата от средната класа като място на себеподобни – приличен квартал с умерено лустро, където да се водиш негов жител ти дава билет към сравнителен успех, който обаче трябва да се препотвърждава ежедневно чрез съответните социални знаци. Поканите за семейни гостувания са ценен шанс да бъдеш приет, но и минно поле с всевъзможни алтернативи за неловко проваляне.

Жените играят роля на визитни картички, които мъжете да могат да представят, без да се срамуват. Всяка от тях се чувства изгубена сред грубата енергия на мястото, подтикващо към постоянно съревнование. Героините се измерват една спрямо друга на везните на взаимната завист и възхищение. Някъде сред грижите за децата, къщата и храната те все още не са загубили връзка със съкровените си същности. Малките емоционални взривове са сигнали за опасност, но и призив, изпълнен с надежда, че нещата могат да се променят.

Романът може да подразни читателя с доминиращата женска (направо казано, феминистка) гледна точка – няма как да не направи впечатление, че всички мъже в него са груби, неразбиращи, сякаш лишени от вътрешен живот. От друга страна, това може да се разглежда като сполучлива демонстрация на слепотата и непознаването, които двата пола много често проявяват в отношенията си.

Рейчъл Къск пише много красива проза, в която да се потопиш като в есенен ден, чиято пронизваща хладина прави чашата чай да излъчва още повече уют. Гледката на парка, който като на забързан кадър се пълни с хора и след това опустява, дъждовните улици, училищният двор с групичките родители са визуални проявления на вътрешното. Светът се осмисля чрез самонаблюдението, виждането е равнозначно на преживяване.

“Арлингтън парк” е книга, която може да се оцени най-добре с една почти медитативна нагласа. В нея не е важно действието, а усещането за непрекъснат поток от вътрешни събития и самоосъзнаване. Макар финалът да оставя чувство за незавършеност, той е и врата към бъдещи възможности, към разчупване на черупката от условности в търсене на връзка със света и хората около нас.

Милена Златарова

azcheta.com