„Писателят като артист“ (речта на Ърнест Хемингуей при получаването на Нобеловата награда за литература)
Сборникът „Речите, които промениха света“ е със съставител София Петрова и издател „Милениум“. В древността софистите първи осъзнали, че говорът и мисълта се подчиняват на определени правила, а красноречието е силен лост за въздействие над хората. Ораторското изкуство обаче изисква много повече от правилно подбрани думи. Нужно е умението да грабнеш вниманието на слушателя, да го убедиш в правотата на тезата си, да го накраш да се довери, дори да му поднесеш лоша вест по най-безболезнен начин.
В ерата на информацията мнозина сигурно възприемат публичната реч като кратко телевизионно или интернет обръщение. Ала харизмата и темпераментът на личности като Наполеон, Оливър Кромуел, Мартин Лутър Кинг, Фидел Кастро, Джон Кенеди или Вапцаров извират от всяка тяхна дума дори и десетилетия след като са изречени.
Предлагаме ви речта на Ърнест Хемингуей от церемонията по връчването му на Нобелова награда за литература през 1954 г.:
„Писателят като артист“
Тъй като нямам ораторски умения, нито пък красноречие или умения по реторика, искам да благодаря на управляващите щедростта на Алфред Нобел за тази награда.
Няма писател, който, познавайки великите писатели, които не са получавали тази награда, да може да я приеме с чувство, различно от смирение. Не е необходимо да се изброяват всички тези писатели. Всеки може да направи свой собствен списък според неговите знания и усещания.
Невъзможно е да настоявам посланика на страната ми да чете реч, в която като писател споделям всички съкровени неща в сърцето си. Възможно е те да не бъдат разпознати веднага измежду всичко, което човек пише, и тъкмо в това понякога се крие щастието. Но те в край- на сметка са доста ясни. От тях и от степента, в която писателят владее алхимията, зависи дали ще оцелее, или ще бъде забравен.
Писането, в най-добрия си вариант, означава самотен живот. Писателските организации успокояват самотата на писателя, но се съмнявам, че подобряват писането му. За да расте в обществен аспект, авторът отхвърля самотата си и често от това работата му само се влошава. Защото той трябва да върши работата си сам и ако е достатъчно добър писател, трябва да се изправя срещу вечността, или липсата на такава, всеки ден.
За истинския писател всяка книга трябва да бъде едно ново начало, един нов опит да постигне нещо отвъд възможното. Авторът винаги трябва да опитва нещо, което никога преди не е било правено или което другите са опитвали, но неуспешно. Само тогава, понякога, с много късмет, има шанс да успее.
Колко лесно би било писането на литература, ако бе необходимо само да се пише по друг начин за онова, което вече е добре написано! Да, защото преди нас са съществували такива велики писатели, че днешните творци се отвеждат далеч отвъд миналото, докъдето могат да стигнат и където никой не може да им помогне.
Говорих твърде дълго като за пишещ човек. Един писател трябва да напише онова, което има да каже, а не да го говори. Отново ви благодаря!
В ерата на информацията мнозина сигурно възприемат публичната реч като кратко телевизионно или интернет обръщение. Ала харизмата и темпераментът на личности като Наполеон, Оливър Кромуел, Мартин Лутър Кинг, Фидел Кастро, Джон Кенеди или Вапцаров извират от всяка тяхна дума дори и десетилетия след като са изречени.
Предлагаме ви речта на Ърнест Хемингуей от церемонията по връчването му на Нобелова награда за литература през 1954 г.:
„Писателят като артист“
Тъй като нямам ораторски умения, нито пък красноречие или умения по реторика, искам да благодаря на управляващите щедростта на Алфред Нобел за тази награда.
Няма писател, който, познавайки великите писатели, които не са получавали тази награда, да може да я приеме с чувство, различно от смирение. Не е необходимо да се изброяват всички тези писатели. Всеки може да направи свой собствен списък според неговите знания и усещания.
Невъзможно е да настоявам посланика на страната ми да чете реч, в която като писател споделям всички съкровени неща в сърцето си. Възможно е те да не бъдат разпознати веднага измежду всичко, което човек пише, и тъкмо в това понякога се крие щастието. Но те в край- на сметка са доста ясни. От тях и от степента, в която писателят владее алхимията, зависи дали ще оцелее, или ще бъде забравен.
Писането, в най-добрия си вариант, означава самотен живот. Писателските организации успокояват самотата на писателя, но се съмнявам, че подобряват писането му. За да расте в обществен аспект, авторът отхвърля самотата си и често от това работата му само се влошава. Защото той трябва да върши работата си сам и ако е достатъчно добър писател, трябва да се изправя срещу вечността, или липсата на такава, всеки ден.
За истинския писател всяка книга трябва да бъде едно ново начало, един нов опит да постигне нещо отвъд възможното. Авторът винаги трябва да опитва нещо, което никога преди не е било правено или което другите са опитвали, но неуспешно. Само тогава, понякога, с много късмет, има шанс да успее.
Колко лесно би било писането на литература, ако бе необходимо само да се пише по друг начин за онова, което вече е добре написано! Да, защото преди нас са съществували такива велики писатели, че днешните творци се отвеждат далеч отвъд миналото, докъдето могат да стигнат и където никой не може да им помогне.
Говорих твърде дълго като за пишещ човек. Един писател трябва да напише онова, което има да каже, а не да го говори. Отново ви благодаря!
lira.bg
Comments
Post a Comment