Седемте смъртни гряха – откъс от книгата
Една книга на Мишел Райт, която ще ви изпрати на необикновено пътешествие по улиците на Виена, Флоренция, Женева, Братислава, Истанбул и Париж – по следите на седемте смъртни гряха.
"Седемте смъртни гряха" (издателство Smart Books) не са се променили от библейско време до днес: суета, гняв, алчност, похот, леност, чревоугодничество, завист. Човек може да спаси душата си от вечна гибел или да се прекланя на Сатаната.
През 1933 г. книгата на барон фон Зеботендорф "Истината Туле" предизвиква широка полемика, заради което Хитлер заповядва да се конфискува целия тираж и да се изгори. Тя разделя SS и Третия райх на два лагера. Единият преминава в сатанински орден, който с идването на Новото време започва да се разпада, а другият се разделя на сегменти, които петдесет години по-късно започват да се събират. Изкушавани от седемте смъртни гряха, героите търсят любовта, спокойствието и невинността си, а демоните им пречат или помагат...
Прочетете откъс от "Седемте смъртни гряха" на Мишел Райт.
Играта
Над хълма облаците се скупчиха, все едно някой ги беше притиснал. Залязващото слънце ги обагри в кърваво, а вятърът от юг танцуваше около тях. В долината, край огъня, няколко дявола играеха вист и вече четвърт час определяха залозите. Години наред те се забавляваха за сметка на хората и техните слабости. Всичко беше все същото. Огън, мрак и дим. Цяло чудо, че картите не се палеха от дългите огнени езици, може би те също бяха свикнали с жегата.
Дяволите обаче не се интересуваха от грешниците в Ада, занимаваха ги хората долу. В последно време дори не им се налагаше да изкушават повечето. Човеците бяха презадоволени и получаваха всичко, което поискат, отдавна предали душите си. Материалният свят ги беше оковал. Новите привлечени, със своите колебания, бяха забавни дотолкова, че въпросът бе не дали ще се изкушат, а кога.
Всички, които участваха в раздаването, бяха победители от предишни игри. Това беше Играта на големите. Белфегор се беше изтегнал удобно и примижаваше блажено срещу останалите. Той спечели предишната игра, защото беше докарал един баща до лудост заради леността на сина му и развратния нрав на дъщеря му. Получи се точно както беше предвидил. Белфегор беше мързелив, но изобретателността му даваше възможност пръв да изпълни облозите си, като след това за забавление прелъстяваше някоя благоверна съпруга. За него беше чудно колко много незадоволени жени си лягаха всяка вечер по земята.
Вторият играч бе не по-малко лукавият Мамон, най-алчният и безскрупулен от всички демони. Той правеше всякакви комбинации, за да накара дори най-праведния човек да забрави моралните си ценности и да продаде душата си за пари. Банките бяха олтарите на Мамон и точно с тях той свързваше своите жертвоприношения през последните сто години. Успя да издигне „Владетелят” до Библия за всеки по-буден младеж. Мамон участваше в игрите само когато имаше наистина много интересен човек за претендент. Точно такъв беше случаят на Марк, на когото предстоеше да вземе важно решение.
Третият в играта беше чревоугодникът Велзевул. Той беше ленив, често задрямваше и чак когато някоя от неговите мухи си позволеше да кацне върху височайшия му нос, се разсънваше и започваше да следи играта. Захващаше се със залозите, щом някой му предложеше нещо вкусно. Победата от една от предходните игри беше дошла при него заради глупак, когото едва бяха спасили от преяждане, а той попита лекаря в реанимацията: „Докторе, кога мога пак да ям?”
Партньорът му в играта беше Левиатан. Противно на Велзевул, демонът с перките вместо крака беше мършав и съсухрен. Гледаше отвисоко на простосмъртните и го гризеше усещането, че всички освен него са получили по-добри възможности. Това, което притежаваха другите, винаги беше по-хубаво. Левиатан беше успял да накара една свекърва да накаже снаха си, защото бе избрала по-добро място в гробището за майка си. Въпреки че се чувстваше винаги прецакан, демонът беше късметлия, дори по стандартите на Ада. Хората работеха за него денонощно, а болниците бяха пълни с болни от язва и рак завистливи люде. Двамата с Белфегор спореха за един и същ младеж и това, че бяха конкуренти в играта, я правеше още по-интригуваща.
Един от главните демони – Асмодей, не участваше в играта. От няколко дни той ухажваше привлекателна дама, като измисляше различни и нови начини да я прелъсти. Мислеше само за нея, може да се каже, че беше обсебен. От време на време се замисляше дали това не беше любов. Асмодей знаеше много за похотта. Страстта беше природата му, а изневярата – неговата стихия. Можеше да накара всяка жена да падне в леглото му, но сега срещаше отпор. Не че не беше способен да прелъсти Джованна. Проблемът беше, че изпитваше желание тя да го харесва и тази мисъл не му даваше мира. Двамата разговаряха с часове, а всеки неин поглед го правеше щастлив. Когато не бяха заедно, се отнасяше в мечти. Как ще я заведе във Венеция, как ще й купува подаръци, как ще се будят заедно... Тези мисли се бяха занитили в главата му дотолкова, че дни наред не можеше да яде и да спи, а още по-малко да се концентрира върху другите си задачи. „Тъпа работа – мислеше Асмодей, – влюбен дявол!”Ако останалите научеха, щяха да се търкалят от смях…
Играта започна. За арбитър бяха избрали Сатанаил, макар че заради сприхавия си характер той често си изпускаше нервите. Пристъпите му на ярост понякога принуждаваха да го обуздават физически, за да не се сбие с някой от участниците. Той успяваше да наблюдава играта през цялото време, а да се следи игра на дяволи никак не е лесна работа. Всички лъжеха и мамеха, затова ролята на арбитър беше трудна и отговорна. Мудността вбесяваше Сатанаил, той дебнеше спокойните хора и се опитваше да ги провокира по всякакви начини. Можеше да накара дори най-кроткия човек да излезе от кожата си. Надменността на този демон преминаваше всякакви граници, той се отнасяше с пренебрежение не само към хората, но и към другите дяволи.
През 1933 г. книгата на барон фон Зеботендорф "Истината Туле" предизвиква широка полемика, заради което Хитлер заповядва да се конфискува целия тираж и да се изгори. Тя разделя SS и Третия райх на два лагера. Единият преминава в сатанински орден, който с идването на Новото време започва да се разпада, а другият се разделя на сегменти, които петдесет години по-късно започват да се събират. Изкушавани от седемте смъртни гряха, героите търсят любовта, спокойствието и невинността си, а демоните им пречат или помагат...
Прочетете откъс от "Седемте смъртни гряха" на Мишел Райт.
Играта
Над хълма облаците се скупчиха, все едно някой ги беше притиснал. Залязващото слънце ги обагри в кърваво, а вятърът от юг танцуваше около тях. В долината, край огъня, няколко дявола играеха вист и вече четвърт час определяха залозите. Години наред те се забавляваха за сметка на хората и техните слабости. Всичко беше все същото. Огън, мрак и дим. Цяло чудо, че картите не се палеха от дългите огнени езици, може би те също бяха свикнали с жегата.
Дяволите обаче не се интересуваха от грешниците в Ада, занимаваха ги хората долу. В последно време дори не им се налагаше да изкушават повечето. Човеците бяха презадоволени и получаваха всичко, което поискат, отдавна предали душите си. Материалният свят ги беше оковал. Новите привлечени, със своите колебания, бяха забавни дотолкова, че въпросът бе не дали ще се изкушат, а кога.
Всички, които участваха в раздаването, бяха победители от предишни игри. Това беше Играта на големите. Белфегор се беше изтегнал удобно и примижаваше блажено срещу останалите. Той спечели предишната игра, защото беше докарал един баща до лудост заради леността на сина му и развратния нрав на дъщеря му. Получи се точно както беше предвидил. Белфегор беше мързелив, но изобретателността му даваше възможност пръв да изпълни облозите си, като след това за забавление прелъстяваше някоя благоверна съпруга. За него беше чудно колко много незадоволени жени си лягаха всяка вечер по земята.
Вторият играч бе не по-малко лукавият Мамон, най-алчният и безскрупулен от всички демони. Той правеше всякакви комбинации, за да накара дори най-праведния човек да забрави моралните си ценности и да продаде душата си за пари. Банките бяха олтарите на Мамон и точно с тях той свързваше своите жертвоприношения през последните сто години. Успя да издигне „Владетелят” до Библия за всеки по-буден младеж. Мамон участваше в игрите само когато имаше наистина много интересен човек за претендент. Точно такъв беше случаят на Марк, на когото предстоеше да вземе важно решение.
Третият в играта беше чревоугодникът Велзевул. Той беше ленив, често задрямваше и чак когато някоя от неговите мухи си позволеше да кацне върху височайшия му нос, се разсънваше и започваше да следи играта. Захващаше се със залозите, щом някой му предложеше нещо вкусно. Победата от една от предходните игри беше дошла при него заради глупак, когото едва бяха спасили от преяждане, а той попита лекаря в реанимацията: „Докторе, кога мога пак да ям?”
Партньорът му в играта беше Левиатан. Противно на Велзевул, демонът с перките вместо крака беше мършав и съсухрен. Гледаше отвисоко на простосмъртните и го гризеше усещането, че всички освен него са получили по-добри възможности. Това, което притежаваха другите, винаги беше по-хубаво. Левиатан беше успял да накара една свекърва да накаже снаха си, защото бе избрала по-добро място в гробището за майка си. Въпреки че се чувстваше винаги прецакан, демонът беше късметлия, дори по стандартите на Ада. Хората работеха за него денонощно, а болниците бяха пълни с болни от язва и рак завистливи люде. Двамата с Белфегор спореха за един и същ младеж и това, че бяха конкуренти в играта, я правеше още по-интригуваща.
Един от главните демони – Асмодей, не участваше в играта. От няколко дни той ухажваше привлекателна дама, като измисляше различни и нови начини да я прелъсти. Мислеше само за нея, може да се каже, че беше обсебен. От време на време се замисляше дали това не беше любов. Асмодей знаеше много за похотта. Страстта беше природата му, а изневярата – неговата стихия. Можеше да накара всяка жена да падне в леглото му, но сега срещаше отпор. Не че не беше способен да прелъсти Джованна. Проблемът беше, че изпитваше желание тя да го харесва и тази мисъл не му даваше мира. Двамата разговаряха с часове, а всеки неин поглед го правеше щастлив. Когато не бяха заедно, се отнасяше в мечти. Как ще я заведе във Венеция, как ще й купува подаръци, как ще се будят заедно... Тези мисли се бяха занитили в главата му дотолкова, че дни наред не можеше да яде и да спи, а още по-малко да се концентрира върху другите си задачи. „Тъпа работа – мислеше Асмодей, – влюбен дявол!”Ако останалите научеха, щяха да се търкалят от смях…
Играта започна. За арбитър бяха избрали Сатанаил, макар че заради сприхавия си характер той често си изпускаше нервите. Пристъпите му на ярост понякога принуждаваха да го обуздават физически, за да не се сбие с някой от участниците. Той успяваше да наблюдава играта през цялото време, а да се следи игра на дяволи никак не е лесна работа. Всички лъжеха и мамеха, затова ролята на арбитър беше трудна и отговорна. Мудността вбесяваше Сатанаил, той дебнеше спокойните хора и се опитваше да ги провокира по всякакви начини. Можеше да накара дори най-кроткия човек да излезе от кожата си. Надменността на този демон преминаваше всякакви граници, той се отнасяше с пренебрежение не само към хората, но и към другите дяволи.
www.peika.bg
Comments
Post a Comment