Сляпа среща
Не може да не си имал нито една! Знаеш за какво говоря…
Споменаваш на някого (роднина, познат, приятел, стар преподавател дори!), че от известно време не си имал наистина главозамайващо, непозволяващо ти дори да спиш, преживяване, и той или тя веднага те насочва. „Точно като за теб е, как не съм се сетил/а досега…“, чуваш и кимаш любезно с глава.
После идват съмненията – можеш ли да разчиташ на чуждата преценка, дали си струва да инвестираш време така, на сляпо, ами ако не се получи – какво ще кажеш на „сватовника“…
Но все пак се решаваш – поне на един опит, няма да ти струва толкова скъпо, а и тук се намесва факторът уважение към усилията на препоръчващия. Поемаш си дълбоко дъх и се гмурваш в неизвестното.
Вариaнтите, разбира се, са няколко – да останеш безразличен, да бъдеш отблъснат и… да се влюбиш. Последното е най-сладкият вариант, но за да се случи, трябва да си минал през много подобни срещи. Рядко се получава от първия път. Исак Бабел е казал, че човек трябва да прочете само няколко книги в живота си, но за да разбере кои са те, може да мине през шестнайсет хиляди тома.
Книги? За това ли говорим? А ти какво си помисли?
Сляпата среща с книга е нещо, точно толкова сериозно, колкото е сляпата среща с човек. Сблъсък на светове. Нови хоризонти. Неизвестност. Тръпка. Възможности. Е, да, разбира се, може да ти се наложи после пред приятел да я опишеш и с далеч по-малко възторжени думи – провал, скука, мълчание (но не от приятното) – но това може да се случи и в двете ситуация. Първата обаче ще е нашият повод за разговор днес. Да разгледаме страни(ци)те ѝ, искаш ли?
Любов от първа страница.
Характерна черта на всяка утопия е, че тя е недостижима. Когато обаче става въпрос за литература, обичайните правила не важат. Случвало ми се е да се потопя в произведение, което да ме завладее до такава степен още от първите си няколко реда, че пет часа по-късно, когато затворя последната му страница, единственото ми желание да е да започна отначало. Книгите, които могат да ти причинят подобна отдаденост, приличат на вирус, застигащ всеки с подходящо ниво на имунитет (разбирай нагласа). Моето последно такова влюбване беше в „Истината за случая Хари Куебърт“ на Жоел Дикер – дебеличко томче, на което никога не бих се хвърлила, ако не бях дочула разговора на две близки приятелки. Не са могли да спят, само това разбрах, но май ми беше достатъчно. Ден по-късно усещането не беше непознато за мен, затова и от онзи момент точно този роман е първото, което препоръчвам на всеки, търсещ завладяваща среща на четири очи (тези на „Истината…“ са на всяка страница – ще видиш).
Сляпо увлечение.
Срещал ли си хора, които могат с две изречения да те влюбят… но не в себе си, а в нещо, което са преживели? Имах подобно преживяване това лято, а резултатът от него беше първият ми сблъсък с италианката Маргарет Мацантини. Признавам си – безнадежден поклонник съм на любовта, и точно по тази причина една история за края ѝ ми се стори прелюбопитна. Заглавието, ако се чудиш, е „Никой не се спасява сам“, а съдържанието зад него – толкова разтърсващо, че ми се налагаше да си уговарям множество напоителни, но кратки срещи с него. За максимално удоволствие.
Дълбоко опознаване за дълбоки чувства.
Сигурна съм, че сред най-близкото си обкръжение имаш приятели, с които в началото не всичко ви е вървяло по мед и масло – права ли съм? Някои личности са си костеливи орехи и е нужно да позволиш на няколко остри черупки да ти се забият под ноктите, докато стигнеш до най-доброто, което се крие под тях. Така е и с книгите – можеш страница след страница да се обезсърчаваш, да се чудиш дали си струва да продължаваш да четеш, но в един момент неусетно да се залепиш за историята и да не можеш да се откъснеш от нея. Когато после се върнеш назад, не можеш да определиш точния момент на влюбване – станало е неусетно… като заспиването. След него всичко е обвито в мъгла, от която излизаш с нов приятел, който получава правото на постоянно пребиваване върху рафта с любимите ти книги. На мен той изкрещя „Аз съм пратеникът“ с гласа на Маркъс Зюсак.
Какво каза на теб?
Рози Борачева е един от чаровните членове на Читателски клуб „Ангелите на книгите”, за който ще ви разкажем подробно много скоро.
Споменаваш на някого (роднина, познат, приятел, стар преподавател дори!), че от известно време не си имал наистина главозамайващо, непозволяващо ти дори да спиш, преживяване, и той или тя веднага те насочва. „Точно като за теб е, как не съм се сетил/а досега…“, чуваш и кимаш любезно с глава.
После идват съмненията – можеш ли да разчиташ на чуждата преценка, дали си струва да инвестираш време така, на сляпо, ами ако не се получи – какво ще кажеш на „сватовника“…
Но все пак се решаваш – поне на един опит, няма да ти струва толкова скъпо, а и тук се намесва факторът уважение към усилията на препоръчващия. Поемаш си дълбоко дъх и се гмурваш в неизвестното.
Вариaнтите, разбира се, са няколко – да останеш безразличен, да бъдеш отблъснат и… да се влюбиш. Последното е най-сладкият вариант, но за да се случи, трябва да си минал през много подобни срещи. Рядко се получава от първия път. Исак Бабел е казал, че човек трябва да прочете само няколко книги в живота си, но за да разбере кои са те, може да мине през шестнайсет хиляди тома.
Книги? За това ли говорим? А ти какво си помисли?
Сляпата среща с книга е нещо, точно толкова сериозно, колкото е сляпата среща с човек. Сблъсък на светове. Нови хоризонти. Неизвестност. Тръпка. Възможности. Е, да, разбира се, може да ти се наложи после пред приятел да я опишеш и с далеч по-малко възторжени думи – провал, скука, мълчание (но не от приятното) – но това може да се случи и в двете ситуация. Първата обаче ще е нашият повод за разговор днес. Да разгледаме страни(ци)те ѝ, искаш ли?
Любов от първа страница.
Характерна черта на всяка утопия е, че тя е недостижима. Когато обаче става въпрос за литература, обичайните правила не важат. Случвало ми се е да се потопя в произведение, което да ме завладее до такава степен още от първите си няколко реда, че пет часа по-късно, когато затворя последната му страница, единственото ми желание да е да започна отначало. Книгите, които могат да ти причинят подобна отдаденост, приличат на вирус, застигащ всеки с подходящо ниво на имунитет (разбирай нагласа). Моето последно такова влюбване беше в „Истината за случая Хари Куебърт“ на Жоел Дикер – дебеличко томче, на което никога не бих се хвърлила, ако не бях дочула разговора на две близки приятелки. Не са могли да спят, само това разбрах, но май ми беше достатъчно. Ден по-късно усещането не беше непознато за мен, затова и от онзи момент точно този роман е първото, което препоръчвам на всеки, търсещ завладяваща среща на четири очи (тези на „Истината…“ са на всяка страница – ще видиш).
Сляпо увлечение.
Срещал ли си хора, които могат с две изречения да те влюбят… но не в себе си, а в нещо, което са преживели? Имах подобно преживяване това лято, а резултатът от него беше първият ми сблъсък с италианката Маргарет Мацантини. Признавам си – безнадежден поклонник съм на любовта, и точно по тази причина една история за края ѝ ми се стори прелюбопитна. Заглавието, ако се чудиш, е „Никой не се спасява сам“, а съдържанието зад него – толкова разтърсващо, че ми се налагаше да си уговарям множество напоителни, но кратки срещи с него. За максимално удоволствие.
Дълбоко опознаване за дълбоки чувства.
Сигурна съм, че сред най-близкото си обкръжение имаш приятели, с които в началото не всичко ви е вървяло по мед и масло – права ли съм? Някои личности са си костеливи орехи и е нужно да позволиш на няколко остри черупки да ти се забият под ноктите, докато стигнеш до най-доброто, което се крие под тях. Така е и с книгите – можеш страница след страница да се обезсърчаваш, да се чудиш дали си струва да продължаваш да четеш, но в един момент неусетно да се залепиш за историята и да не можеш да се откъснеш от нея. Когато после се върнеш назад, не можеш да определиш точния момент на влюбване – станало е неусетно… като заспиването. След него всичко е обвито в мъгла, от която излизаш с нов приятел, който получава правото на постоянно пребиваване върху рафта с любимите ти книги. На мен той изкрещя „Аз съм пратеникът“ с гласа на Маркъс Зюсак.
Какво каза на теб?
Рози Борачева е един от чаровните членове на Читателски клуб „Ангелите на книгите”, за който ще ви разкажем подробно много скоро.
azcheta.com
Comments
Post a Comment