Добре дошли на Границата…
Елена Павлова е позната като автор на книги-игри под псевдонима Върджил Дриймънд (наскоро тя издаде последната си книга – Градската вещица), превеждала е Дан Симънс, Лоръл Хамилтън, Питър Уотс, Уилбър Смит и Стивън Кинг, а също в неин превод са Момчешки живот и Границата на Робърт МакКамън. Помолихме я да ни разкаже повече за последния бестселър на американския фантаст и ѝ благодарим, че се отзова:
Маккамън ми е специална любов вече двайсет години – прекрасен, чудесен и винаги различен. Която и негова книга да вземеш, няма начин да отгатнеш какво те очаква между кориците: дали ще е нежен и лиричен или суров и студен, ще играе с думите и ще ги увива в станиолчета, или ще сервира езикова фюжън кухня… Но винаги може да му се разчита за едно: че ще поднесе много топла и човешка история, запомняща се и с богат набор герои. Без значение уникалната му „Лебедова песен“ ли ще вземем в ръце, шантавия „Аз пътувам нощем“, трилърите за Матю Корбет (в новооснована Америка) или зловещия „Стингър“, той винаги е насреща да покаже, разкаже и разчувства. Да не забравяме и „Момчешки живот“ – най-специалната книга на Маккамън, която е толкова различна от останалото му творчество и същевременно толкова маккамънска…
„Границата“ е поредната му торта с изненада, за която при първия ѝ прочит бях съвършено неподготвена. Пак успя да ми покаже различен и непривичен Маккамън – сериозен, та чак намръщен, и много философски настроен. За мен това е книга за надеждата, която е важна също като въздуха, който дишаме, но и книга за изборите, които правим доброволно и по принуда. Също и за чудовищата в нас, но и за доброто и саможертвата… и за Човека. Маккамън винаги и неизменно пише за Човека, и не е задължително той да бъде хуманоид на външен вид, за да притежава хуманност. И най-вече това е книга за втората възможност – как никога не бива да си затваряме вратата и да казваме, че е завинаги…
„Границата“ е специална по много причини: в топ 10 ми е по начало и встъпление в историята, съдържа уникални примери за авторови похвати, някои от които цитирах на Писателската работилница това лято; изключително прецизно буди емоциите на читателя и ми е в топ 10 и по представяне на контакт с извънземни. Пълна е със закачки и препратки: изсипва съвременната култура на главата ти така, както „Момчешки живот“ ръсеше американското минало върху нищо неподозиращия читател (и не, тук няма 180 бележки под линия, честна дума, по-малко са), обаче същевременно точно като „Момчешки живот“ успява да те разчувства и да те усмихне през сълзи, и да ти скъса сърцето от болка, и да те свие разтреперан на крайчеца на стола…
Маккамън ми е специална любов, нали вече казах? Много ще се радвам да успеем да видим на българския пазар и други от изумителните му аспекти: Матю Корбет например ми е голяма страст, а Маккамън е кралят на трилърите от заселническите времена на Америка. А междувременно добре дошли на Границата, където гигантските машини на войната за територия прегазват една незначителна и слаба цивилизация, наречена „човечество“…
Маккамън ми е специална любов вече двайсет години – прекрасен, чудесен и винаги различен. Която и негова книга да вземеш, няма начин да отгатнеш какво те очаква между кориците: дали ще е нежен и лиричен или суров и студен, ще играе с думите и ще ги увива в станиолчета, или ще сервира езикова фюжън кухня… Но винаги може да му се разчита за едно: че ще поднесе много топла и човешка история, запомняща се и с богат набор герои. Без значение уникалната му „Лебедова песен“ ли ще вземем в ръце, шантавия „Аз пътувам нощем“, трилърите за Матю Корбет (в новооснована Америка) или зловещия „Стингър“, той винаги е насреща да покаже, разкаже и разчувства. Да не забравяме и „Момчешки живот“ – най-специалната книга на Маккамън, която е толкова различна от останалото му творчество и същевременно толкова маккамънска…
„Границата“ е поредната му торта с изненада, за която при първия ѝ прочит бях съвършено неподготвена. Пак успя да ми покаже различен и непривичен Маккамън – сериозен, та чак намръщен, и много философски настроен. За мен това е книга за надеждата, която е важна също като въздуха, който дишаме, но и книга за изборите, които правим доброволно и по принуда. Също и за чудовищата в нас, но и за доброто и саможертвата… и за Човека. Маккамън винаги и неизменно пише за Човека, и не е задължително той да бъде хуманоид на външен вид, за да притежава хуманност. И най-вече това е книга за втората възможност – как никога не бива да си затваряме вратата и да казваме, че е завинаги…
„Границата“ е специална по много причини: в топ 10 ми е по начало и встъпление в историята, съдържа уникални примери за авторови похвати, някои от които цитирах на Писателската работилница това лято; изключително прецизно буди емоциите на читателя и ми е в топ 10 и по представяне на контакт с извънземни. Пълна е със закачки и препратки: изсипва съвременната култура на главата ти така, както „Момчешки живот“ ръсеше американското минало върху нищо неподозиращия читател (и не, тук няма 180 бележки под линия, честна дума, по-малко са), обаче същевременно точно като „Момчешки живот“ успява да те разчувства и да те усмихне през сълзи, и да ти скъса сърцето от болка, и да те свие разтреперан на крайчеца на стола…
Маккамън ми е специална любов, нали вече казах? Много ще се радвам да успеем да видим на българския пазар и други от изумителните му аспекти: Матю Корбет например ми е голяма страст, а Маккамън е кралят на трилърите от заселническите времена на Америка. А междувременно добре дошли на Границата, където гигантските машини на войната за територия прегазват една незначителна и слаба цивилизация, наречена „човечество“…
ozone.bg
Comments
Post a Comment