Веселин Ханчев: Загубеното щастие е по-тъжно и от самата тъга

Отбелязваме 97 години от рождението на писателя

Веселин Ханчев се ражда на днешната дата, 4 април, през 1919 година в Стара Загора. Завършва право в Софийския университет през 1941-ва и още като студент става литературен уредник във в. „Литературен глас“. В последствие е началник на Отдел за литература и изкуство в Радио София.

Както много други наши видни поети и писатели, завършили право, Ханчев гради успешна литературна кариера с реализация и в театъра. Той е драматург в Народната опера и в Сатиричния театър в София. Съветник е по културните въпроси в посолството на България във Варшава (1962–1964 г.) и Париж (1964–1966 г.). Писателят сътрудничи на вестниците „Час“ и „Литературен глас“, а след 1944 г.— на всички периодични литературни издания.

Веселин Ханчев е автор на пиесите „Злато“, „Отровен хляб“, „Двамата и смъртта“ и на нереализирания филмов сценарий „Крали Марко“. Превежда френски и руски поети. Същевременно негови стихотворения са преведени на немски, полски, румънски, руски, украински, унгарски, френски, чешки, японски и други езици.

Веселин Ханчев умира на 4 ноември 1966 г. в София. „Загубеното щастие е по-тъжно от самата тъга“, казва той приживе. И това е самата истина.



Любов

От Веселин Ханчев



Къде си ти? Не свети в твойта стая,

но зная, че си тук, че си сама.

Завърнах се. За първи път разкаян.

За първи път оставам у дома.

Не е ли вече късно да остана?

Измъчих те. До смърт те изтерзах.

Какво ти връщам? Нежност разпиляна.

Уста с горчиви бръчки покрай тях.

Какво ти нося? Две ръце, с които

да те докосна ме е срам дори.

Къде си ти? Вдигни лице сърдито.

Възмездие поискай. Удари.

Вратата черна покажи ми с тази

немилвана ръка като платно.

В лицето ми извикай, че ме мразиш

или дори че ти е все едно.

Заслужил съм очите ти студени.

Заслужил съм ги с хиляди вини.

Ти ставаш. Приближаваш се до мене.

Невидима, ти казваш: "Остани!"

Веселин Симеонов Ханчев, български поет, преводач и публицист, е роден на 04.04.1919 г. в град Стара Загора. Завършва гимназия в родния си град и право в Софийския университет (1941). Печата от 1934 г. Сътрудничи на в. “Час”, “Литературен глас”, а след 09.09. 1944 г. на всички литературни периодични издания. Участва в Отечествената война (1944-1945). Литературен уредник във в. „Литературен глас” (1938-1943), началник отдел за литература и изкуство в Радио София (1945), драматург на Народната опера (1949-1951) и на Сатиричния театър в София. Редактор (1958) в сп. „Пламък” и в Българска кинематография. Съветник по културните въпроси в посолството на България в Полша (1963-1964) и Франция (1965-1966). Член на СБП. Автор на книгите „Испания на кръст” (1937); „Избрани стихове” (1948); „Знаме на дружбата. Стихотворения за пионери” (1952); „Луиджи” (поема, 1953); „Стихове в паласките” (1954, 1957, 1960); „Смешен пантеон” (1957); „Лирика” (1960); „Машината на времето” (1960); „Роза на ветровете” (1960): „Чудната врата. Стихове за деца.” (1960); „Лирика” (1961); „Стихотворения” (1962); „Пъстро ято. Стихове за юноши” (1963); „За да останеш” (1965); „Свирепият славей” (сатира, 1965); „Стихотворения” (1966); „Малки пиеси за големи сърца” (едноактна пиеса, 1967); „Избрани произведения” (1969); „Избрани творби” (1976, 1980, 1986); „Жив съм” (1987) и др. Превежда „Сирано дьо Бержерак” от Едмон Ростан, френски и руски поети. Негови стихове са преведени на немски, полски, румънски, руски, украински, унгарски, френски, чешки, японски и др. езици. Умира на 04.11.1966 г. в София.

literaturensviat.com

afish.bg