Как се създават "невидими деца"?

Интересно, за какво ли има толкова да си говорят възрастните? Аз отраснах като дъщеря на такъв баща, който знаеше всичко вместо мене – кога да говоря, кога да плача, кога да се смея, кога да споделям. Той беше прав винаги и за всичко. Аз нямах право на мнение. Като погледнеш, уж бяхме щастливо семейство.

Да прокоментираме малко термина невидими деца, така разумно въведен от Георги Господинов. Какво са невидимите деца – не говорим за понятията, съществуващи при симпоматирането на различни болестни състояния, а за тези от близкото минало - децата, които са повече ходещи дистанционни и тези, които слизат в мазата за още един буркан краставички за гостите, а след това са отпращани директно в детската стая, “защото възрастните си говорят”.

Резултат от мълчанието на едно такова „невидимо дете“ – крайна степен на увреждане на бъбреците, съсипан живот, премълчани сериозни заболявания. Бащата знае най – добре. Детето е музикално и пее и свири добре. Бащата и неговите родители решават, че детето ще свири на акордеон, въпреки че то би предпочело пиано, дори йоника. Акордеона бива закупен от оказион, трета ръка при това, не втора. На детето цял живот се натяква колко е неблагодарно за направената покупка, при това пред свидетели – неговите другарчета. Резултат – другарчетата започват да го тормозят.

Друга последица – така чаканите уроци по музика – обучение по свирене на акордеон, което не е лесно, защото акордеоните тежат, особено за малки деца – се превръщат в кошмар. Бащата кара детето само да носи акордеон с 40 баса, а то е на шест години, до дома на учителката по музика и обратно – това са два километра. Уроците са три пъти седмично. Детето не тежи повече от 30 килограма, тежи толкова дори когато е на осем години. Момичето започва да се оплаква, че акордеона тежи, не може ли татко да го носи и така нататък. Резултат – бой по шамарената система от бащата, който е запасен военен и знае добре как да бие, без да личи. Заплаха – ако кажеш нещо на майка си, ще те спукам от бой. Резултат – детето мълчи и започва да се напикава. Ушите биват дърпани най – редовно и се възпаляват и кървят. И детето продължава да носи акордеона на гръб.

Фаза две – записват момичето в школа по музика, в такава, в която сега приемат и бездарни деца, които пеят и свирят фалшиво, но са там, защото си плащат, така запълват бройка, школата ще продължи да съществува и ще се плащат заплати. Поредното криворазбрано нещо в нашата цивилизована страна. Акордеона е оставен вкъщи, но за свирене в школата се използва акордеон дори с 80 баси, а децата са малки. В школата е студено, през зимата в репетиционната зала е не повече от 15 градуса. Учителката е едра, креслива и проклета. Тя тормози децата, обижда ги, нарича ги „бездарни глезльовци“ и ги бие, а месечната такса не е малка. Въпросното дете също бива системно погалвано чрез шамарената фабрика и дърпане на уши. Насаме бащата е споделил с талантливата учителка, че детето е лигаво и проклето, не слуша, измисля си разни неща и тормози майка си, която е много натоварена на работа; съчинява си, че боледува, че го боли стомах, бъбреци, че не може да спи, че му е лошо, че баща му го бие и така нататък. Цяла серия ефективни и ефикасни измислици и измишльотини, които провалят брака на мама и татко. Резултат – на учителката и е позволено да бие и наказва детето, защото то е такава изпечена лъжкиня и малка клюкарка, най – проклетата в своя род. И учителката бие момичето и го наказва, а то получава сърдечни кризи.

Обучението в музикалните школи по принцип е като обучението в училище – има бележници, оценки, отсъствия, двойки, годишни изпити … А кой би направил статистика на боя, отнесен от „обучаваните“ в тази музикална школа деца? Школата още съществува, учителката, макар и пенсионерка, дебела и тромава, още работи … Някои от учениците и са починали и са погребани, отнасяйки тайната на шамарената фабрика в небитието. Онова дете, което така лъже и мами колко лош е тати, е още живо, но докога? Това е тайната на едно невидимо дете и неговото грозно детство, протекло в най – върлите комунистически времена.

А сегашните агенции за закрила на детето, особено в малките градове, при подаден сигнал за детско насилие, бил той и реалност, се смеят. Работещите там казват „Я я виж па тая, дошла да ме занимава с нейните глупости – биели я, тормозели я, държали я гладна. Ние нищо не можем да направим, отнесете се към по – висша инстанция. Имаме по – важни случаи, сега нямаме време, заети сме. Я се разкарай оттук и не ме занимавай с глупости …“ И се връщат към работата си, която обикновено е решаване на кръстословици, регистриране в сайт за запознанства, размяна на мръсотии в някой чат, четене на клюки, ровене из торент мрежи или из розови сайтове.

Най – добре е всички да станем невидими.

Из „Спомени за комунистическата фабрика“ и "Дневниците на един звеневи"