Кас се упътва към ада…
Нямате идея колко време ме тормози Рия, докато седна да чета една от любимите ѝ книги в нейната редакция – “Анна в рокля от кръв” на Кендар Блейк. То не бяха клетви, че ще ми хареса, че не е обичайната скопена тийн-лигня, че има кръв и черен хумор, и прочие… навих се, изчетох я на един дъх и горестно трябваше да призная, че е права – нещо, което хич не обичам. Съответно нямаше как да не чакам с нетърпение финала на историята (цяло чудо си е, че не е трилогия) – “Кралица на кошмара”, което в моята сбъркана глава звучеше точно като името на една стара сръбска песен, но това е друга тема
Бързо се върнах в историята за проблемите на ловеца на духове Кас, който е загубил любовта си, но тя продължава да му се привижда навсякъде, но не в романтичен образ (или нещо по-пикантно и нормално за възрастта му :Р), а точно обратното – измъчена и измъчвана сякаш. Блейк (или задната корица, де) бързо ориентират, че полухепиендът в края на първата част си е всъщност пълен провал и Анна с нейната рокля от кръв е не къде да е, а в ада, при това в крайно неприятната компания на чудовището, което преследваше момчето, убиец на призраци. Логично, Кас започва трескаво да дири варианти да поеме по стъпките на Орфей (или Ринсуинд в “Ерик”, ако щете), макар всички да го убеждават да остави тая работа и да не прави бели. Първата половина на книгата е в общи линии посветена на терзанията му и на убиването на някой и друг призрак, като цяло разочароващо и без никакво надграждане на първата част. Все пак си бе ясно, че ще се юрне да спасява момичето, което разкъсва хора, но пък е толкова сладко, като не го прави
Втората половина на “Кралица на кошмара” спасява положението, като мести действието отвъд океана, в Британия, намесва древен орден, едно цапнато в устата момиче, а и успява доста реалистично да вкара проблеми в доста странната връзка между помощниците на Кас – красавицата на гимназията и един затворен умник (аз си го визуализирах като Малкълм). Най-вече Кендар Блейк показва какво може и вкарва солидна доза хорър, който наистина си заслужава – особено в една гора на самоубийците. Самото слизане в ада бе добре описано, особено с усещането за изтичащо време и ужас, дебнещ отсякъде. Но цялата история около ордена и тяхната вековна мисия можеше да е по-добре замислена, кой ли не е използвал тоя номер вече, но нейсе.
Като цяло втората част не ми допадна толкова, колкото първата, но даде удовлетворителен завършек, без да лигавее и да пръска нелепо щастие във всички посоки. Надявам се да се преведат и други книги на Кендар Блейк, тя има доволно, пък да видим дали е еднодневка или наистина силен автор, макар че не очаквам да стигне Патрик Нес например.
Бързо се върнах в историята за проблемите на ловеца на духове Кас, който е загубил любовта си, но тя продължава да му се привижда навсякъде, но не в романтичен образ (или нещо по-пикантно и нормално за възрастта му :Р), а точно обратното – измъчена и измъчвана сякаш. Блейк (или задната корица, де) бързо ориентират, че полухепиендът в края на първата част си е всъщност пълен провал и Анна с нейната рокля от кръв е не къде да е, а в ада, при това в крайно неприятната компания на чудовището, което преследваше момчето, убиец на призраци. Логично, Кас започва трескаво да дири варианти да поеме по стъпките на Орфей (или Ринсуинд в “Ерик”, ако щете), макар всички да го убеждават да остави тая работа и да не прави бели. Първата половина на книгата е в общи линии посветена на терзанията му и на убиването на някой и друг призрак, като цяло разочароващо и без никакво надграждане на първата част. Все пак си бе ясно, че ще се юрне да спасява момичето, което разкъсва хора, но пък е толкова сладко, като не го прави
Втората половина на “Кралица на кошмара” спасява положението, като мести действието отвъд океана, в Британия, намесва древен орден, едно цапнато в устата момиче, а и успява доста реалистично да вкара проблеми в доста странната връзка между помощниците на Кас – красавицата на гимназията и един затворен умник (аз си го визуализирах като Малкълм). Най-вече Кендар Блейк показва какво може и вкарва солидна доза хорър, който наистина си заслужава – особено в една гора на самоубийците. Самото слизане в ада бе добре описано, особено с усещането за изтичащо време и ужас, дебнещ отсякъде. Но цялата история около ордена и тяхната вековна мисия можеше да е по-добре замислена, кой ли не е използвал тоя номер вече, но нейсе.
Като цяло втората част не ми допадна толкова, колкото първата, но даде удовлетворителен завършек, без да лигавее и да пръска нелепо щастие във всички посоки. Надявам се да се преведат и други книги на Кендар Блейк, тя има доволно, пък да видим дали е еднодневка или наистина силен автор, макар че не очаквам да стигне Патрик Нес например.
knigolandia.info
Comments
Post a Comment