Георги Господинов (част I): Новоизбухналата носталгия и “future cancelled”
Как си обясняваш пълзящото чувство за носталгия, което се възцарява далеч отвъд разбираемото “а бяхме млади”? Според мен тук текат и някакви по-дълбоки процеси – да речем, вкарват вид соц-субстрат в “мелачката”, за да получат на изхода “чисти носталгици”.
Това всъщност е свързано до някаква степен с българската тъга и с българското “неслучило се”. Има стандартна носталгия – по това, което е било, което се е случило, което е било хубаво и което ти си изгубил; но има и в някаква степен “голяма” носталгия. Примерно тази на португалската империя, която е загубила всичко, което е притежавала. Но за мен има нещо специфично в българската носталгия и то е това, че тя е носталгия по неща, които не са се случили. Това е втори вид, втори разред, второ ниво на тъга и носталгия. Да носталгираш по нещо, което така или иначе не се е случило.
Това си е принос към носталгията изобщо – предвид факта, че “оригиналната” е свързана с Одисей и мъката по “ностос”-а, т.е. не само по Итака, а и по самия акт на завръщането.
(смях) Да – нашият вид сякаш “надгражда”. И е свързан, да кажем, с това, че когато си бил, примерно, млад през 60-те и страшно си искал просто да се разходиш по “Шанз Елизе”, 30 години по-късно носталгираш за онова време, в което ти си имал точно тези неслучили се желания, блянове, проекти. В някаква степен това е специфичното, тази тъга по неща, които не са се случили - и не е ясно доколко разбираш, че те не са се случили. Изобщо за мен има нещо в българската история, мога да го нарека “синдром на Априлското въстание”, на това вечно неуспяло въстание, несъстоялия се успех: най-голямото ти вдигане, бунт като нация, е едно всъщност неуспяло и отвсякъде предадено въстание. Неслучило се.
Това всъщност е свързано до някаква степен с българската тъга и с българското “неслучило се”. Има стандартна носталгия – по това, което е било, което се е случило, което е било хубаво и което ти си изгубил; но има и в някаква степен “голяма” носталгия. Примерно тази на португалската империя, която е загубила всичко, което е притежавала. Но за мен има нещо специфично в българската носталгия и то е това, че тя е носталгия по неща, които не са се случили. Това е втори вид, втори разред, второ ниво на тъга и носталгия. Да носталгираш по нещо, което така или иначе не се е случило.
Това си е принос към носталгията изобщо – предвид факта, че “оригиналната” е свързана с Одисей и мъката по “ностос”-а, т.е. не само по Итака, а и по самия акт на завръщането.
(смях) Да – нашият вид сякаш “надгражда”. И е свързан, да кажем, с това, че когато си бил, примерно, млад през 60-те и страшно си искал просто да се разходиш по “Шанз Елизе”, 30 години по-късно носталгираш за онова време, в което ти си имал точно тези неслучили се желания, блянове, проекти. В някаква степен това е специфичното, тази тъга по неща, които не са се случили - и не е ясно доколко разбираш, че те не са се случили. Изобщо за мен има нещо в българската история, мога да го нарека “синдром на Априлското въстание”, на това вечно неуспяло въстание, несъстоялия се успех: най-голямото ти вдигане, бунт като нация, е едно всъщност неуспяло и отвсякъде предадено въстание. Неслучило се.
Comments
Post a Comment