Стихове от пожълтели папки прозвучаха в дома на Гео
Стихове на починалия през лятото на далечната вече 1989 година поет Минчо Стоилов , прекарали в папките над 3 десетилетия събраха в къща – музей „Гео Милев“ десетки почитатели на творчеството му. Повод за тази среща стана нова книга под наслов „Зимна суша“, подготвена за печат от литературният критик и изследовател Георги Янев.
В томчето, излязло под грифа на ИК „Литературен форум“ са намерили масто 70 лирични откровения на Стоилов, който преживе успява да види една – единствена стихосбирка: „Ъгъл“ и няколко десетки прозаични откъса, обединени под наименованието „Поплаци“.
В обсъждането на томчето се включиха съставителят Георги Янев, литературоведът доц. д-р Владимир Янев и издателят Марин Георгиев.
Минчо Стоилов /1938-1989/ е роден в село Бъдеще, работил е като водопроводчик, шлосер и асфалтаджия при изграждането на някогашния старозагорски Химкомбинат, и като електрончик и настройчик в соцгиганта ДЗЗУ.
Умира на работното си място навръх Илинден 1989-а, преживе успява да издаде само стихосбирката „Ъгъл“ /1985 г./ във варненското „Г. Бакалов“ и да подготви за печат второ томче , което обаче вижда бял свят под заглавието „Костна проба“ чак през 1993 година благодарение финансовата подкрепа на приятели.
Същите негови почитатели подпомагат издаването на още едно томче със стихове и проза „Пристрастия в края на века“ десет години по-късно.
В предговора към книгата Георги Янев, който е сред първите критици на Стоилов отбелязва: „Не съм срещал друг човек, който така да обича и жали България и всичко българско.В същото време не беше националист и шовинист, уважаваше и тачеше добродетелите даже на нявгашни поробители.Най-отчаян съм го виждал по време на възродителния процес Написа гневно писмо, което така и не успя да завърши, за да изрази болката си от обидата към комшиите или друговерците, както наричаше българските турци...Задушаваше се от невъзможността да се протестира открито и смело. Самобичуваше се, че сме от друго „тесто“, че не сме верни на предците...Искаше да буни, да стряска, да предизвиква, да вее байраци, да води дружина, а животът му предлагаше друго.“
На финала на малката си поема „Зимна суша“, дала името и на томчето Стоилов пише: „Това е. Краят наближава./ Но сбогом, зимна суша./ Жив съм. И в бъдещето спирам. Да свърши вече. Краят е начало/да си умра с една усмивка“.
За себе си лично аз избрах две прозаични прозрения, написани от Стоилов през лятото на 1988-а: „Когато бях на седем години, в 1945 година, помня че хората много викаха „Смърт на фашизма!“. С налъми ходеха по събрания и решаваха въпросите на бъдещето.
По-късно това викане замря, а излезе друго: „Който не вършее с вършачка , е враг на народа!“ Как няма да вършееш?“ и „“Помня години, когато бяхме тъжни, но с надежда. А сега няма надежда...“.
Може би защото ми звучат като произнесени днес.
Впрочем един от изследователите на така и не станалия член на Съюза на писателите Минчо Стоилов, литературният изследовател Иван Матев преди време казваше, че той е „съвременен езичник, който причести доброволно патриархалния си дух с нафора на трагичния патриотизъм”.
В томчето, излязло под грифа на ИК „Литературен форум“ са намерили масто 70 лирични откровения на Стоилов, който преживе успява да види една – единствена стихосбирка: „Ъгъл“ и няколко десетки прозаични откъса, обединени под наименованието „Поплаци“.
В обсъждането на томчето се включиха съставителят Георги Янев, литературоведът доц. д-р Владимир Янев и издателят Марин Георгиев.
Минчо Стоилов /1938-1989/ е роден в село Бъдеще, работил е като водопроводчик, шлосер и асфалтаджия при изграждането на някогашния старозагорски Химкомбинат, и като електрончик и настройчик в соцгиганта ДЗЗУ.
Умира на работното си място навръх Илинден 1989-а, преживе успява да издаде само стихосбирката „Ъгъл“ /1985 г./ във варненското „Г. Бакалов“ и да подготви за печат второ томче , което обаче вижда бял свят под заглавието „Костна проба“ чак през 1993 година благодарение финансовата подкрепа на приятели.
Същите негови почитатели подпомагат издаването на още едно томче със стихове и проза „Пристрастия в края на века“ десет години по-късно.
В предговора към книгата Георги Янев, който е сред първите критици на Стоилов отбелязва: „Не съм срещал друг човек, който така да обича и жали България и всичко българско.В същото време не беше националист и шовинист, уважаваше и тачеше добродетелите даже на нявгашни поробители.Най-отчаян съм го виждал по време на възродителния процес Написа гневно писмо, което така и не успя да завърши, за да изрази болката си от обидата към комшиите или друговерците, както наричаше българските турци...Задушаваше се от невъзможността да се протестира открито и смело. Самобичуваше се, че сме от друго „тесто“, че не сме верни на предците...Искаше да буни, да стряска, да предизвиква, да вее байраци, да води дружина, а животът му предлагаше друго.“
На финала на малката си поема „Зимна суша“, дала името и на томчето Стоилов пише: „Това е. Краят наближава./ Но сбогом, зимна суша./ Жив съм. И в бъдещето спирам. Да свърши вече. Краят е начало/да си умра с една усмивка“.
За себе си лично аз избрах две прозаични прозрения, написани от Стоилов през лятото на 1988-а: „Когато бях на седем години, в 1945 година, помня че хората много викаха „Смърт на фашизма!“. С налъми ходеха по събрания и решаваха въпросите на бъдещето.
По-късно това викане замря, а излезе друго: „Който не вършее с вършачка , е враг на народа!“ Как няма да вършееш?“ и „“Помня години, когато бяхме тъжни, но с надежда. А сега няма надежда...“.
Може би защото ми звучат като произнесени днес.
Впрочем един от изследователите на така и не станалия член на Съюза на писателите Минчо Стоилов, литературният изследовател Иван Матев преди време казваше, че той е „съвременен езичник, който причести доброволно патриархалния си дух с нафора на трагичния патриотизъм”.
Христо Христов
www.monitor.bg
Comments
Post a Comment