Петя Дубарова. Събрано в два тома. Второ издание

Том първи "Поезия" (224 стр.) съдържа стихотворенията на Петя, с предговор от Елица Дубарова; Том втори “Проза” (208 стр.) съдържа: художествена проза, писма, из “Дневници” и фотоалбум.

Петя Дубарова – тайна и истина

Петя Дубарова е най-младата сред големите творци на България. Родена на 25 април 1962 година в Бургас, животът й трагично завършва едва на 17 години, когато на 4 декември 1979 година младият поетичен гений прави своя личен и едновременно с това социално мотивиран избор и слага край на живота си.

Петя Дубарова оставя след себе си около 200 стихотворения, 50-60 произведения в проза, десетки художествени преводи на текстове на популярни песни на съставите “Би Джийс”, Смоуки”, “Пух”, Бийтълс” и други.

Множеството публикации приживе на поетесата я правят изключително популярна в литературните и младежките среди, където да си печатан по това време е висш знак за творческо признание. Петя Дубарова печата непрекъснато в периодични местни и централни издания (в повечето случаи редом със зрели утвърдени поети, отколкото на страници, предвидени за детско творчество).

Непосредствено след смъртта й излиза нейната самостоятелна стихосбирка Аз и морето, която печели Националния конкурс за най-добра първа книга “Южна пролет”, а няколко години по-късно (1984) излиза и почти цялото творчество на поетесата (поезия, проза, дневници, кореспонденция, художествени преводи), събрано в книгата Най-синьото вълшебство. Огромните тиражи се изчерпват мигновено. Факторите, които повлияват тази своеобразна масова фасцинация от творчеството и личността на Петя Дубарова, са различни – от литературно и нелитературно естество.

Феноменалната проява на поетическа зрелост и майсторско перо в периода от 8 до 17 години (по принцип) е силно психологически въздействаща и респектираща за читателите на литературни текстове. В творчеството на Петя Дубарова съотношението между типичните за възрастта възможности и това, което ни се представя, с цялата му поетологическа стойност, е абсолютно неравномерно. Предполагаемата ниска “естетика”, характерна за детската възраст, е в очевидно противоречие с дълбоката рефлексия върху чувството за вина и чувството за смъртта, намиращи израз още в първите стихотворения на Петя. И вината, и смъртта са метафорично предадени и носят смисъла на лично преживявана потиснастост, която валидно се проектира към неприемане на репресивните процедури на режима (все едно дали е училищен, социален или държавен), в който животът тече. В цялото творчество на Петя Дубарова се прокрадва мотивът за ограбването, насилствено отнетото преживяване на хармония, блаженство и сливане с природата (... но някой път/ така ми се приисква да избягам/ от всички тези думи и числа/ и вятър на гърба ми длан да слага,/ да тичам с автобусни колела./ Тогава аз забравям за урока/ и моите разтворени очи/ се пълнят мигом с хиляди посоки.../ Класът урока слуша и мълчи./ В такива часове аз тихо бликам/ най-искрените свои стихове,/ но чуя ли, че името ми викат,/ ги скривам като малки грехове/ в очите си. Как хубаво, горещо е/ с тяхната червена светлина!/ Но днеска след родителската среща/ те всички се превръщат във вина.) (стихотворението Изповед).

Друго интересно потвърждение в тази посока е наблюдението, че смислова нишка на цялото творчество на Дубарова е образът на тайната. Този образ последователно се явява още от първите й стихотворения и завършва своето проявление в мистично отворения последен стих, оставен предсмъртно от Петя ...зад стените на голямата къща – тайна. Тоест, очевидно е, че постигнатото проникновение за нещата е определено от екзистенциално и социално осмисляне. Тайната отваря в себе си бездна от значения, които могат да се отнесат както към познатите измерения на системата, така и към универсалните проекции на човешко-лично преживяване (накърнено от външния свят и условията, които налага).

В България стиховете на Петя Дубарова (приживе и посмъртно) системно се преписват от ръка на ръка като апокрифни скрижали, съдържащи истината за друг, по- красив живот (това се случва симптоматично със стихотворенията, съдържащи апокалиптическа и философска образност, осмислена съвсем очевидно в знаците на отрицанието на действителността: “Посвещение”, “Моят ад”, “Настроение” и други.) Тук е уместно да се отбележи, че така да ги наречем, апокалиптичните стихове на Петя, не се задържат в мрачината на отрицаваната лъжовна действителност, а извеждат неотменно към един оптимистичен битиен модус, видян в цикличното възвръщане на утрото, на лятото, на слънцето, на деня, на щастието, добротата – все образи на мечтания свят, осветен от жизнеутвръждаващото усещане за възстановена хармония.

И обяснимо, и необяснимо остава как този витален поетичен дух решава да скъса с материалната обвивка на света, в който всяко преживяване ражда вселена от образи, дръзки метафори, делнични митове и празнични трепети.

Обяснимо е, от една страна, защото почти във всяко свое стихотворение Петя Дубарова претворява своеобразни метемпсихотични визии, за да покаже, че човешкото тяло и тварната ни природа са само условности, които въображението преодолява с лекота (... И чувствам – на пристанището блясъка/ превръща ме във водорасло нежно,/ посажда ме завинаги във пясъка/ с очи, с ръце към морската безбрежност./ или ...и аз стихотворение ще стана,/ от никого нечуто, неизпято./ Тогава ще се вмъкна в пиеса/ на някоя от сцените, сияйна,/ ще бъда най-безавторна, щастлива,/ ще бъда просто малка тайна!/ или пророческото ... духът ми свой ръст извисява – / плътта ми надраства.).

Необяснимо е, от друга страна, защото всяка поетична визия на Петя е толкова близка и истинска, толкова жива и туптяща с ритъма на нашия живот, че човек забравя за смъртта и за ограниченията на време и пространство. Как би могло “най-слънчевото момиче” на българската поезия да отхвърли светлината на своя ден и своя стих, на своя бронзов Бургас,на всичко, което я вдъхновяваше.

Смъртта на Петя предизвиква масов шок, отекващ всеобхватно в националното пространство. Активира се друг аспект на възприемането й – бихме могли да го определим условно като нелитературен или социален (но без да пренебрегваме, че в основата на всеки социален аспект на едно творчество пак е литературността).

Поети, писатели, интелектуалци изразяват не толкова човешката си покруса от смъртта на едно младо момиче, колкото тегнещия страх, че загубата е голяма, но и предопределена, че нещо има да се случва. Тогава се зараждат и първите съмнения в прав(ил)ните основания на системата. Жестът на самоубийството на Петя Дубарова по неведом (а може би и по съвсем естествен) начин започва да се тълкува изключително като (анти)социален, доколкото става дума за отказ от причастността към властващата система и принуди от всякакво естество. Става ясно, че нищо от образността на детското перо не е било случайно попадение, защото вярващият в своята собствена действителност лирически “аз” на твореца създава различната действителност и пребивава в нея пълноценно дотолкова, че успява да въвлече и другите за живот в нея: “Побързай, братко! Да заключим нека отровата и силата нечиста, която е обхванала човека” в стихотворението “Ела сега” или “... а някъде на топло зад очите ми узряват като гроздове вселени. Вземете ги! Побързайте! Как хубаво е с моите загадъчни вселени. Изпийте с очите си вселените, родени от стиха ми и от мене!...” в стихотворението “Невинна като детско своеволие”. Подобно поетическо съзнание е креативно, божествено, то носи трансформиращ енергиен заряд, който е условие за постигане на отвъдността (в трансцедентален смисъл) и на битийната цялостност. Така една поезия, в която Бог не присъства, се оказва по парадоксален начин религиозна, изговаряйки един поетичен и платоничен Бог, който преди повече от два века романтиците на Западна Европа въздигнаха и превърнаха в мистичен копнеж, а в 20 век Петя Дубарова го преобразува в нова реалност.

В така претворената действителност лирическият Аз съществува автентично. И ако се върнем към социокултурното измерение на времето, в което поетесата живее, може да се каже, че в кода на социалистическото възприемане цялото творчество на Петя Дубарова търси и намира своите основания в поетично пресъздадения бунт срещу затварянето на границите, бунт срещу системата по принцип (а не конкретно и само срещу комунистическата система). Творческият и житейският избор на Петя Дубарова имат онтологична определеност, доколкото цялостното й присъствие е вън от вакуума на 60-те и 70-те години на изминалия век.

В този контекст може да се обясни универсалното въздействие на поезията й върху читатели от различна поколенческа принадлежност. Творчеството на Петя Дубарова, в удивителен унисон с личностното й “присъствие” (разкрито ни чрез поезия, дневници, разкази, импресии и кореспонденция), има формираща роля за всеки, който иска да се идентифицира чрез поетичното изкуство, да преживее своеобразен катарзис. Рецепцията на Петя Дубарова в чужбина е не по-малко интересна и интензивна. Превеждана в Европа, в Америка и в Русия, още в края на 80-те и началото на 90-те години нейните стихове се явяват на страниците на авторитетни световни антологии. (Един от показателните примери за възприемането на тази млада поезия като модерна и значеща за България е включването на Петя Дубарова в Европейската антология Пасажи (2001), където между Шекспир, Гьоте, Петрарка и Бекет, е тя – Петя Дубарова – избрана да представя националната ни литература, при това неслучайно с едно от най-модернозвучащите стихотворения Настроение.)

Със самостоятелно издание Петя е преведена и представена и в Америка още през 1992 година. Here I Am, In Perfect Leaf Today е стихосбирката, за която славистът от Casstleton State College Юри Видов Караджордж ще възкликне (без самият той да е подложен на сугестивното влияние на митологизациите, които съпровождат четенето на Дубарова в България): “Ако трябваше да прочета само една стихосбирка на млад поет (независимо от националността), сред скуката на дълга северна зима, бих избрал тази на Петя Дубарова”.

Цялото творчество на Дубарова е уникално именно с това, че формира усети за автентично и свободно живеене, тоест картините, изваяни с поетическата лекота на перото, нямат потребителска стойност, а дълбоко психическа. Такова творчество съживява у човека закърнели способности за емпатия и за романтизиране на света (отново в унисон с призива на немските романтици от края на 18 и началото на 19 век). Присъствието на тази поезия в българското литературно пространство е белязано от феноменалното усещане за преживяване на идеален свят, и независимо от максималната конкретност и визуалната плътност на образните проекции в поезията на Дубарова, произведенията й предизвикват мисъл за първоначалата и мистическите основания на битието. В такава перспектива може да се каже, че творчеството на Петя Дубарова е необходимо именно днес, когато изкуствената умозрителност и философски патос на новата художествена литература (края на миналия – началото на настоящия век), разми собствено литературните си граници до степен, в която понятието литература започна да губи изконен смисъл и принадлежност.

Елица Дубарова

www.meridian27.com