Резервен живот
Страните от Балканския полуостров често споделят съдбата на сиамските близнаци – разделени изкуствено чрез операции (понякога военни, понякога "по-хуманни"), също като сиамските близначки Сребра и Злата от романа Резервен живот (спечелил Европейска награда за литература 2013) на македонската писателка Лидия Димковска. Разделени като Македония и Югославия, Злата (скритият разказвач на историята) и Сребра, вървят от средата на 80-те години на миналия век до наши дни по следите на процесите, превърнали ни в това, което сме днес, а тяхната съдба обяснява (донякъде) и всичко случващо се напоследък в Македония.
Цялото лято със Сребра и Верчето останахме на село. Баба ни събираше памучетата, с които всяка сутрин и вечер почиствахме лицата си. "За всеки случай", казваше и ги събираше в една пластмасова торбичка, която стоеше до гюма в стаичката, по-точно нишата, пред зазидания прозорец. Памучетата, които миришеха на лосион против акне, на тоалетно мляко с краставичен крем и пудра "Ревлон", цял куп памучета, защото аз, Сребра и Верчето, докато бяхме на село, чистехме лицата си по-често и винаги отново пъпчасваха от акнето, тъй като никога нямахме достатъчно топла вода в кофичката от кисело мляко, закачена на тенджерката върху печката с дърва, за да се измием. От време на време отивахме до града и преспивахме при леля Милка, а през ден се разхождахме из града и редовно ходехме при вуйчо на кафе, защото вуйна ни, каквато и да беше, умееше да гледа на кафе, разбираше от хороскопи, задгробен живот, магии за хващане на момчета и ред други "нюейджовски" работи. Можеше с часове да тълкува натални карти, а в стаята нямаше къде да се седне – навсякъде върху канапето разхвърляни дрехи и чорапи, на масата лепкави петна от мед и засъхнало мляко, вратичките на шкафчетата увиснали от пантите, дупки от изгаряния по килима, завесите потънали в прах и изядени от молци, а истински "рай" за критичното око беше тоалетната, където нуждата се вършеше не върху тоалетна чиния или поне на клекало, а в една голяма празна кутия от боя или лак без дъно, поставена върху клозетната дупка.
Нито вуйчо, нито вуйна се притесняваха от това и си живееха ден за ден, а всички ние, роднините, ожалвахме нашия университетски образован вуйчо, изкарал и курс по чужд език, единственият син на баба и дядо, заради когото дядо продал кравата след раждането му и три дни и три нощи черпел селяните в селската кръчма, този наш толкова обичан вуйчо, който, за голямо съжаление, не си намери жена като за него, а взе най-голямата мързелана в града, най-лошата снаха на света. Но когато вуйна предсказваше на мен и Сребра, че в утайката на кафето и на двете се вижда нож, хирургически нож, и че скоро ще разделят главите ни и след това всичко ще бъде както трябва, в тези моменти я обичахме и някак си бяхме убедени, че това трябва да се случи, след всички изминали години на общо нещастие.
– Ето, държави се разделиха, и хора ще се разделят – каза вуйна и тогава за пръв път почувствахме нещо като обич към нея, защото в думите ѝ имаше истина.
Как можаха да се отделят цели две републики от Югославия, което преди беше равно на научна фантастика, и как да не могат да се разделят две глави с хирургически нож? Как да не могат да се разделят нашите две глави?
mymir.bg
Comments
Post a Comment