Няма резервен живот
Историята тече от 1984 до 2012 година. Сребра и Злата са сиамски близначки със слепнати глави, мечтаят да бъдат разделени. Истината е, че мозъкът им е разделен, но имат обща вена. Драмата на живота им прелива в трагедия след хирургическата интервенция, която погребва Сребра. Докато медицинската практика настоява, че експериментът е успешен, сърцето на Злата изпада в безтегловност – сега вече младата жена наистина се чувства инвалид. Нищо, че Сребра е тази, която е настоявала да се разделят на всяка цена. Без да осъзнава каква е цената…
Лидия Димковска е родена в Скопие, сега живее в Любляна. Превежда от румънски и словенски, пише стихове от малка, има пет сборника с поезия зад гърба си. Като романист дебютира със заглавието „Скрита камера”, представено у нас при първото й гостуване през 2010 г. – щедър на образи и препратки разказ, непредсказуем като сърцевината на матрьошка. Днес авторката смята, че поезията и прозата са двете опорни точки на единствения мост, под който тече реката, наречена живот.
„Резервен живот” е вторият роман на Лидия Димковска и вече е носител на Европейска награда за литература. Казано по-иначе, Димковска е другият македонски писател, освен Гоце Смилевски, спечелил това престижно отличие.
Действието в романа неминуемо кореспондира с историческите събития около разпада на бивша Югославия и проблемите на идентичността. Историята на двете сестри е дълбоко лична и интимна, същевременно през нея отеква голямата тема за равносметката след политическото разделяне на бившата югославска федерация. Няма раздяла без жертви, заключава писателката. Тя скърби за изгубеното поколение на 70-те, към което принадлежи, поколение, което преживява ужаса на кръвопролитията, съпътствали еманципацията на югославските републики…
Лидия Димковска е родена в Скопие, сега живее в Любляна. Превежда от румънски и словенски, пише стихове от малка, има пет сборника с поезия зад гърба си. Като романист дебютира със заглавието „Скрита камера”, представено у нас при първото й гостуване през 2010 г. – щедър на образи и препратки разказ, непредсказуем като сърцевината на матрьошка. Днес авторката смята, че поезията и прозата са двете опорни точки на единствения мост, под който тече реката, наречена живот.
„Резервен живот” е вторият роман на Лидия Димковска и вече е носител на Европейска награда за литература. Казано по-иначе, Димковска е другият македонски писател, освен Гоце Смилевски, спечелил това престижно отличие.
Действието в романа неминуемо кореспондира с историческите събития около разпада на бивша Югославия и проблемите на идентичността. Историята на двете сестри е дълбоко лична и интимна, същевременно през нея отеква голямата тема за равносметката след политическото разделяне на бившата югославска федерация. Няма раздяла без жертви, заключава писателката. Тя скърби за изгубеното поколение на 70-те, към което принадлежи, поколение, което преживява ужаса на кръвопролитията, съпътствали еманципацията на югославските републики…
Дали нашите залепени глави в този момент на най-голяма тъга със своята гротескност не намаляваха болката?
Срастването боли като зъб, като средно ухо, като ужилване от оса…
Сребра и Злата обичат да играят на предсказания. Чакат следобедите без електричество, за да се спотаят в илюзията за семейно щастие. Представят си Христос като недоносено бебе, което трябва да лежи в кувьоз. Недоумяват каква ли може да е тази негова маймунска грешка, та са се родили такива едни, наказани за цял живот. Чувстват се като хвърлени на боксов ринг, без да знаят как да се боксират. Една-единствена мисъл им помага да заспиват в най-тежките нощи – Злата копнее за дом в някой от хубавите скопски квартали (и за мъж на име Богдан), Сребра бленува за Лондон. И двете подозират, че неосъществената любов е доживотна болка. После Сребра умира, или не, тя просто не преживява операцията…
Казват, че човек умира така, както е живял. Който е живял във вътрешна агония, ще умре в агония; който е приемал живота като игра, ще умре играейки; който цял живот е боледувал от нещо, ще умре от болест. Който много е обичал, ще умре от любов. А който е бил мъртъв още като жив, ще умре от собствения си живот.
„Пази се от желанията си”, удря камбаната авторката. Резервен живот няма, но винаги има за кого да живееш. А иначе с хората е така – сърцата им са в главите, а главите – в сърцата, дори и при онези, чиито глави са слепени с други. Дали въобще някога човек преодолява смъртта на най-близките си? Дали наистина времето лекува всичко? Мъртвите са мъртви, само когато човек мисли за тях. Когато не мисли, погълнат от злобата на деня, те са живи – също като онези роднини, които не сме виждали с години, без да таим лоши чувства към тях. Разказвачът тук е прав – забравата предпазва от болката на смъртта.
Срастването боли като зъб, като средно ухо, като ужилване от оса…
Сребра и Злата обичат да играят на предсказания. Чакат следобедите без електричество, за да се спотаят в илюзията за семейно щастие. Представят си Христос като недоносено бебе, което трябва да лежи в кувьоз. Недоумяват каква ли може да е тази негова маймунска грешка, та са се родили такива едни, наказани за цял живот. Чувстват се като хвърлени на боксов ринг, без да знаят как да се боксират. Една-единствена мисъл им помага да заспиват в най-тежките нощи – Злата копнее за дом в някой от хубавите скопски квартали (и за мъж на име Богдан), Сребра бленува за Лондон. И двете подозират, че неосъществената любов е доживотна болка. После Сребра умира, или не, тя просто не преживява операцията…
Казват, че човек умира така, както е живял. Който е живял във вътрешна агония, ще умре в агония; който е приемал живота като игра, ще умре играейки; който цял живот е боледувал от нещо, ще умре от болест. Който много е обичал, ще умре от любов. А който е бил мъртъв още като жив, ще умре от собствения си живот.
„Пази се от желанията си”, удря камбаната авторката. Резервен живот няма, но винаги има за кого да живееш. А иначе с хората е така – сърцата им са в главите, а главите – в сърцата, дори и при онези, чиито глави са слепени с други. Дали въобще някога човек преодолява смъртта на най-близките си? Дали наистина времето лекува всичко? Мъртвите са мъртви, само когато човек мисли за тях. Когато не мисли, погълнат от злобата на деня, те са живи – също като онези роднини, които не сме виждали с години, без да таим лоши чувства към тях. Разказвачът тук е прав – забравата предпазва от болката на смъртта.
ploshtadslaveikov.com
Comments
Post a Comment