И екзекуторът може да бъде милостив в „Дъщерята на палача“
Понякога имаме нужда от припомняне, че не живеем в най-отвратителния период от човешката история. Когато изпаднете в неблагодарно настроение към века, в който сте се родили, влезте в YouTube и си пуснете едно видео, озаглавено 25 Most Brutal Torture Techniques Ever Dеvised. В интернет има доста класации от този тип, но от всички, на които съм попадала, тази е най-изчерпателната, та затова ви я препоръчвам. Искате ли да се освободите от токсините в тялото си, пийте сок от джинджифил. Искате ли да се освободите от токсините на времето си, направете едно десетминутно бдение над този клип.
Да, светът има и винаги ще си има предостатъчно проблеми. Човечеството е изключително изобретателно, опре ли до това да третира себеподобните си като парчета месо и да влошава собственото си положение. Някои от прелестите на миналото обаче са ни спестени. В днешно време поне няма гонения на вещици, личната хигиена е даденост (е, за някои е въпрос на избор), а медицината е достатъчно напреднала, че да не умреш от порязване. Лукс е, че в XXI век можем да си позволим да се развличаме с разкази за палачи и мъчения.
Историята около написването на „Дъщерята на палача“ (изд. „Хермес“) е почти толкова интересна, колкото и самата книга. Авторът Оливер Пьоч e германец и произлиза от древно семейство на екзекутори. Някога този занаят се е считал за прокълнат, а палачите са били обект на страхопочитание. От една страна, хората са гледали на тях като на демонични мъже, при чието преминаване се кръстиш. От друга страна, те са били необходимото зло, въздаващо справедливост.
„Аз съм потомък на палачи“ не е звучало гордо тогава, не звучи гордо и сега. Един ден обаче Оливер Пьоч решава, че е време да изчисти името на предците си. Отдава се на задълбочени проучвания на родословното си дърво и създава образа на Якоб Куизъл, около когото завърта цяла поредица от исторически трилъри.
Бавария, 1659 г. Спокойното градче Шонгау е разтърсено от поредица убийства на деца. Някой избива сираците в града, а по телата на жертвите са намерени странни символи. Невижданите знаци бързо насочват подозренията в посока на акушерката Марта Щехлин. Жители на Шонгау изпадат в паника и бързат да линчуват вярната си лечителка, а по улиците започва да шества слухът за сакат мъж с костелива ръка, самият Дявол, призован от „вещицата Щехлин“.
Членовете на градската управа не са твърдо убедени във вината на Марта, но нямат и потребност да бъдат. В умовете им все още е пресен споменът за лова на вещици, който неотдавна е превърнал китното им градче в кървава баня. Готови на всичко да избегнат повтаряне на злополучния сценарий, те изискват от Якоб Куизъл да изтръгне самопризнанията на акушерката, колкото и часове мъчения да са нужни за целта, и да се свършва.
Палачът обаче не е глупак, още по-малко пък е малодушен. Куизъл влага всичките си познания, за да помогне на Марта и да си спечели достатъчно време да открие истинския виновник. В разследването се включват още своенравната му дъщеря Магдалена и изгората й – младият лекар Симон Фронвизер. За голямо мое облекчение любовната им история не е драматична и прочувствена, а чаровна и забавна, така че да има къде да си отдъхнеш от напрегнатата ситуация. За самите герои няма покой – тримата са се хвърлили право във врящия казан на епохата, къкрещ върху клада от религиозни предразсъдъци, невежество и останките на опустошителната Тридесетгодишна война.
Палачът, дъщеря му и Фронвизер са единствените хора със здрав разум в Шонгау. Те не се връзват на приказките за дяволи и вещици, а търсят доказателства. Готовността на всички останали да осъдят невинна жена на смърт е стряскаща. При управниците е въпрос на пресметливост – на бърза ръка да разрешим случая, за да предотвратим по-големи поражения в бъдеще. За реалните виновници всичко опира до личния интерес. Най-страшната и многобройна група обаче са обикновените хора в градчето, които искрено вярват, че акушерката, довела на бял свят безброй деца и спасила стотици животи, е въплъщение на злото и заслужава най-суровото наказание.
В началото „Дъщерята на палача“ ми изглеждаше малко суховата като стил, но в последствие успя да ме спечели на своя страна. Одобрението ми се дължи не толкова на мистерията, колкото на централните образи в романа. Оливер Пьоч е успял да придаде на героите си характер и отчетлива индивидуалност. Между Якоб Куизъл, Магдалена и Симон се усеща химия, а когато има химия, се ражда и хумор, който в случая раведрява злокобната атмосфера. Тези тримата са достатъчно симпатични и интересни посвоему, че да си склонен да прочетеш не един или два романа с тяхно участие.
Признавам си, че не оценявам книгата в качеството й на трилър. Прочетох я преди доста време и вече не си спомням много от загадката. Виж, героите и атмосферата на Шонгау все още са пресни в ума ми. Истинското достойнство на „Дъщерята на палача“ е в разбулването на мрака около дейността на палачите и тяхната роля в обществото. Информацията обаче не е поднесена като по учебник – нещо, което винаги ме е дразнело в историческите романи – а е умело вплетена в канавата на сюжета.
Оливер Пьоч е избирал мъдро как да оползотвори семейното наследство. В много случаи чудесните идеи биват калпаво изпълнени, но германският писател не е пропилял материала, с който е разполагал. Откъдето и да го погледнеш, премеждията на палача Куизъл са златна мина. Възможните сюжети са толкова много, посоките, в които героите могат да се развиват – също, а историческият фон винаги ще предлага нещо интригуващо за читателите. „Дъщерята на палача“ ме убеди, че Пьоч разполага с таланта да превърне поредицата си в увлекателно приключение.
Не знам дали Пьоч се е водил от благородния мотив не само да изчисти лошото име на предците си, но и в някаква алтернативна реалност да „спаси“ част от екзекутираните им жертви. Не истинските злодеи, а онези без извършено престъпление, с призната по принуда и в агония вина. Мисълта, че спекулации, слухове и суеверия могат да те вкарат в стаята за мъчения, а после и в гроба, е депресираща. „Дъщерята на палача“, макар и плод на въображението, ти вдъхва някаква надежда, че когато си онеправдан, ще се намери поне един човек, който да се застъпи за теб. А понякога и един единствен човек на страната на истината е достатъчен.
Да, светът има и винаги ще си има предостатъчно проблеми. Човечеството е изключително изобретателно, опре ли до това да третира себеподобните си като парчета месо и да влошава собственото си положение. Някои от прелестите на миналото обаче са ни спестени. В днешно време поне няма гонения на вещици, личната хигиена е даденост (е, за някои е въпрос на избор), а медицината е достатъчно напреднала, че да не умреш от порязване. Лукс е, че в XXI век можем да си позволим да се развличаме с разкази за палачи и мъчения.
Историята около написването на „Дъщерята на палача“ (изд. „Хермес“) е почти толкова интересна, колкото и самата книга. Авторът Оливер Пьоч e германец и произлиза от древно семейство на екзекутори. Някога този занаят се е считал за прокълнат, а палачите са били обект на страхопочитание. От една страна, хората са гледали на тях като на демонични мъже, при чието преминаване се кръстиш. От друга страна, те са били необходимото зло, въздаващо справедливост.
„Аз съм потомък на палачи“ не е звучало гордо тогава, не звучи гордо и сега. Един ден обаче Оливер Пьоч решава, че е време да изчисти името на предците си. Отдава се на задълбочени проучвания на родословното си дърво и създава образа на Якоб Куизъл, около когото завърта цяла поредица от исторически трилъри.
Бавария, 1659 г. Спокойното градче Шонгау е разтърсено от поредица убийства на деца. Някой избива сираците в града, а по телата на жертвите са намерени странни символи. Невижданите знаци бързо насочват подозренията в посока на акушерката Марта Щехлин. Жители на Шонгау изпадат в паника и бързат да линчуват вярната си лечителка, а по улиците започва да шества слухът за сакат мъж с костелива ръка, самият Дявол, призован от „вещицата Щехлин“.
Членовете на градската управа не са твърдо убедени във вината на Марта, но нямат и потребност да бъдат. В умовете им все още е пресен споменът за лова на вещици, който неотдавна е превърнал китното им градче в кървава баня. Готови на всичко да избегнат повтаряне на злополучния сценарий, те изискват от Якоб Куизъл да изтръгне самопризнанията на акушерката, колкото и часове мъчения да са нужни за целта, и да се свършва.
Палачът обаче не е глупак, още по-малко пък е малодушен. Куизъл влага всичките си познания, за да помогне на Марта и да си спечели достатъчно време да открие истинския виновник. В разследването се включват още своенравната му дъщеря Магдалена и изгората й – младият лекар Симон Фронвизер. За голямо мое облекчение любовната им история не е драматична и прочувствена, а чаровна и забавна, така че да има къде да си отдъхнеш от напрегнатата ситуация. За самите герои няма покой – тримата са се хвърлили право във врящия казан на епохата, къкрещ върху клада от религиозни предразсъдъци, невежество и останките на опустошителната Тридесетгодишна война.
Палачът, дъщеря му и Фронвизер са единствените хора със здрав разум в Шонгау. Те не се връзват на приказките за дяволи и вещици, а търсят доказателства. Готовността на всички останали да осъдят невинна жена на смърт е стряскаща. При управниците е въпрос на пресметливост – на бърза ръка да разрешим случая, за да предотвратим по-големи поражения в бъдеще. За реалните виновници всичко опира до личния интерес. Най-страшната и многобройна група обаче са обикновените хора в градчето, които искрено вярват, че акушерката, довела на бял свят безброй деца и спасила стотици животи, е въплъщение на злото и заслужава най-суровото наказание.
В началото „Дъщерята на палача“ ми изглеждаше малко суховата като стил, но в последствие успя да ме спечели на своя страна. Одобрението ми се дължи не толкова на мистерията, колкото на централните образи в романа. Оливер Пьоч е успял да придаде на героите си характер и отчетлива индивидуалност. Между Якоб Куизъл, Магдалена и Симон се усеща химия, а когато има химия, се ражда и хумор, който в случая раведрява злокобната атмосфера. Тези тримата са достатъчно симпатични и интересни посвоему, че да си склонен да прочетеш не един или два романа с тяхно участие.
Признавам си, че не оценявам книгата в качеството й на трилър. Прочетох я преди доста време и вече не си спомням много от загадката. Виж, героите и атмосферата на Шонгау все още са пресни в ума ми. Истинското достойнство на „Дъщерята на палача“ е в разбулването на мрака около дейността на палачите и тяхната роля в обществото. Информацията обаче не е поднесена като по учебник – нещо, което винаги ме е дразнело в историческите романи – а е умело вплетена в канавата на сюжета.
Оливер Пьоч е избирал мъдро как да оползотвори семейното наследство. В много случаи чудесните идеи биват калпаво изпълнени, но германският писател не е пропилял материала, с който е разполагал. Откъдето и да го погледнеш, премеждията на палача Куизъл са златна мина. Възможните сюжети са толкова много, посоките, в които героите могат да се развиват – също, а историческият фон винаги ще предлага нещо интригуващо за читателите. „Дъщерята на палача“ ме убеди, че Пьоч разполага с таланта да превърне поредицата си в увлекателно приключение.
Не знам дали Пьоч се е водил от благородния мотив не само да изчисти лошото име на предците си, но и в някаква алтернативна реалност да „спаси“ част от екзекутираните им жертви. Не истинските злодеи, а онези без извършено престъпление, с призната по принуда и в агония вина. Мисълта, че спекулации, слухове и суеверия могат да те вкарат в стаята за мъчения, а после и в гроба, е депресираща. „Дъщерята на палача“, макар и плод на въображението, ти вдъхва някаква надежда, че когато си онеправдан, ще се намери поне един човек, който да се застъпи за теб. А понякога и един единствен човек на страната на истината е достатъчен.
Габриела Кожухарова
azcheta.com
Comments
Post a Comment