И всичко красиво започнало после
Любов, загуба, разкъсващо страдание, търсене на път към надеждата и мъдрата философия на приемането очакват читатели на романа на Саймън ван Буй „Всичко красиво започна после“ (изд. „Enthusiast“). Едно бягство от миналото бележи три живота, за да създаде красива история за силата и за трагедията, която живее във всеки човек.
В началото са прекрасните, оживяващи картини на Атина и начина на живот в гръцката столица, като между тях с няколко щриха писателят ни подготвя за героите, които уж по случайност ще се срещнат в този град и ще се променят с него.
Атина живее в сянката на онова, което не може да си спомни, на онова, което никога вече няма да бъде.
Има също и такива хора. И някои от тях живеят в Атина.
Двама мъже и една жена преплитат пътищата си и постепенно се потапяме в техните трагични съдби и дълбоко наранени души. Ребека, Хенри и Джордж цял живот са се учили да бъдат сами. Самотни. Празни. На мястото на тази празнота зейва рана, която изглежда нелечима и ги подчинява и ръководи.
Страстите, които не можем да контролираме, са онова, което ни определя.
Връзката между тримата е сложна, но поражда доверие, което сякаш им позволява да разкрият себе си. Но те няма да сторят това, за което копнеят най-много. Няма да се покажат истински, без нищо да премълчават, защото е твърде болезнено, защото се страхуват и защото нямат толкова време, с колкото си мислят, че разполагат.
Докато изясняват чувствата си, докато се стремят да си обяснят себе си пред самите себе си, изниква движещият за повествованието въпрос за съдбовната предопределеност: всичко, което ни се случва, предначертано ли е? Всички ли сме като Едип – обречени?
И като в древногръцка трагедия, в момента на най-голямо високомерие към силата на съдбата се случва нещо, което не трябва да се случва, но не може да бъде избегнато.
Животът им никога няма да бъде такъв, какъвто са си го представяли, защото „победата на природата е безпроблемна“. Винаги. Пеперудата умира, преди да се роди, а началото е последната въздишка на самия края.
И осъзнаваш, че най-после си пораснал. Че младостта е свършила. На нейно място имаш знание, което трябва да се научиш да носиш. Също така трябва да научиш, че смъртта е най-изтънченият вид красота и най-трудният за приемане. (…) И ще цениш мъничките неща, и ще пристъпваш с увереността на човек, възрадван от познанието, че е обречен.
Природата отнема без усилие, но също дава, когато сме готови. Героите на романа не могат да се откажат да чувстват, въпреки че полагат всички усилия. Губят се, падат, боли ги, а всичко съществено започва след това, когато продължат. Но това е друга история. Ще я разкаже някой друг.
В началото са прекрасните, оживяващи картини на Атина и начина на живот в гръцката столица, като между тях с няколко щриха писателят ни подготвя за героите, които уж по случайност ще се срещнат в този град и ще се променят с него.
Атина живее в сянката на онова, което не може да си спомни, на онова, което никога вече няма да бъде.
Има също и такива хора. И някои от тях живеят в Атина.
Двама мъже и една жена преплитат пътищата си и постепенно се потапяме в техните трагични съдби и дълбоко наранени души. Ребека, Хенри и Джордж цял живот са се учили да бъдат сами. Самотни. Празни. На мястото на тази празнота зейва рана, която изглежда нелечима и ги подчинява и ръководи.
Страстите, които не можем да контролираме, са онова, което ни определя.
Връзката между тримата е сложна, но поражда доверие, което сякаш им позволява да разкрият себе си. Но те няма да сторят това, за което копнеят най-много. Няма да се покажат истински, без нищо да премълчават, защото е твърде болезнено, защото се страхуват и защото нямат толкова време, с колкото си мислят, че разполагат.
Докато изясняват чувствата си, докато се стремят да си обяснят себе си пред самите себе си, изниква движещият за повествованието въпрос за съдбовната предопределеност: всичко, което ни се случва, предначертано ли е? Всички ли сме като Едип – обречени?
И като в древногръцка трагедия, в момента на най-голямо високомерие към силата на съдбата се случва нещо, което не трябва да се случва, но не може да бъде избегнато.
Животът им никога няма да бъде такъв, какъвто са си го представяли, защото „победата на природата е безпроблемна“. Винаги. Пеперудата умира, преди да се роди, а началото е последната въздишка на самия края.
И осъзнаваш, че най-после си пораснал. Че младостта е свършила. На нейно място имаш знание, което трябва да се научиш да носиш. Също така трябва да научиш, че смъртта е най-изтънченият вид красота и най-трудният за приемане. (…) И ще цениш мъничките неща, и ще пристъпваш с увереността на човек, възрадван от познанието, че е обречен.
Природата отнема без усилие, но също дава, когато сме готови. Героите на романа не могат да се откажат да чувстват, въпреки че полагат всички усилия. Губят се, падат, боли ги, а всичко съществено започва след това, когато продължат. Но това е друга история. Ще я разкаже някой друг.
Цветомира Дукова
azcheta.com
Comments
Post a Comment