Елица Матеева за книгите, които стават филми
Ивет Лолова
Говорим си с Елица Матеева за книгите, които после се превръщат във филми, понякога и с повече от една екранизация, а тя без да дава съвети, посочва няколко примери с "Деликатност", "Опасни връзки", "Потъването на Созопол" и др. Аз лично си признавам, че с голямо нетърпение и вълнение гледам всеки филм, ако е създаден по книга, която съм чела. И обратното ми се е случвало - с "Името на розата" - и този вариант е добър.
Елица Матеева е режисьор, актьор, кино и театрален критик, автор на книгата "Между театъра и киното", организатор и водещ на няколко културни проекта във Варна, а последният е „5 и 1|2 скандинавски визии за култура”. Но нека разговорът да започне най-после:
Много книги стават в последствие сценарии за филм. Какво ще посъветваш хората - да четат първо книгата, а след това филма или обратно?
Не се наемам да давам съвети, защото всеки, който се интересува от изкуство (професионално или в качеството си на любител, почитател) се предполага, че има някакви натрупвания, за да търси своята среща с литературата и киното. Възможно е дадена книга да не е преведена на български език, а филмът да е излязал преди съответния превод. Ето един пример, тъй като преди десетина дни гостува в София и във Варна френският прозаик Давид Фоенкинос. Давид Фоенкинос заснема заедно с брат си Стефан „Деликатност“ много преди книгата да е преведена на български. Тя се появи в България едва миналата година. А филмът са го излъчвали по кабелната телевизия. От друга страна интересното при него е, че когато снима филма (може би най-вече и заради присъствието на Одри Тоту в централната роля на героинята му Натали) читателите във Франция толкова много се влюбват в книгата му след филма, че ако преди това е продавал по 2–3 хиляди екземпляра от предхождащи свои произведения, то при „Деликатност“ до днес са продадени много повече, някъде бях чела за 400 хиляди екземпляра, но може и да греша. Според мен е хубаво да се чете и да се гледа. Защото текстът е прочит на индивидуалното и колкото прочити има, толкова различни картини в глобален аспект се създават. Екранизацията е също индивидуална интерпретация, ако се появи друга екранизация тя също ще има своето лично тълкувание на произведението. Сега се сещам за интерпретациите на „Опасни връзки“ в киното. Епистоларният роман структурно представлява съвкупност от писма, а Стивън Фриърс, Милош Форман, че и китайското кино направиха свои филми върху романа. И аз не се наемам да соча с пръст, че Форман се е провалил със своята идея за Валмонд, нито че пък Стивън Фриърс е направил всичко, което може да се направи върху романа. Възприемам тези филми като провокации, като мотивация да се обогатявам и да съпреживявам.
Трябва ли да сравняваме филма и книгата и да търсим кой продукт е по-добър?
Не е необходимо. Филмът, макар и стъпващ върху художествената литература е дълбоко лично преживяване както на екипа, който го е направил, така и на всеки участник: актьори, оператори, монтажисти, композитори. Сам за себе си той е отделно произведение. Според мен е любопитно, когато си чел една книга и си видял филм по нея, да разсъждаваш какво и защо авторите на филма са взели от книгата и как са разказали историята й. А какво е един филм, ако не една история, в която се сменят кадрите и има движение, развитие, емоция, енергия, напрежение, радост и тъга, и любов, разбира се?
Губи ли нещо книгата от това, че се филмира или печели?
Зависи от крайния резултат и целите, които са преследвали създателите на филма. Струва ми се, че дори да е провал, дадена екранна интерпретация може да те погъделичка и ако обичаш да четеш, да те изкуши, за да разлистиш книгата. Когато Бегбеде екранизира „Любовта трае три години“, той подходи към романа си малко като американците, разви един ароматен шекерен хепи енд, а в същината си романът му може да се тълкува и с отворен финал. Давам този пример, защото, когато направихме заедно с актьора Пламен Димитров от трупата на варненския театър наша интерпретация за сцена на този роман, ние бяхме за отворения поглед към последната страница на романа. И не се хваля, но някои зрители ми споделяха, че този финал им се струва много по-добър от филма, че и дори от романа.
Дай 3 примера на твои фаворити - книга-филм.
Това е много труден въпрос! Импровизирам: „Трейнспотинт“ с режисьор Дани Бойл по романа на Ървин Уелш с изключителен саундрак, който си пазя на касетка, азиатският филм „Норвежка гора“ по романа на Харуки Муриками също ми е сред любимите филми и „Къщата на духовете“, по романа на Исабел Алиенде и ах, този Биле Аугуст като режисьор, колкото пъти излъчват по БНТ тази прекрасна екранизация, все се вторачвам, гледам и тихичко подсмърчам, а това е един от пъвите ми филми, които имам на видеокасета в моята персонална колекция от времето, когато бях волен тийнеджър. А от българското кино сред най-любимите ми филми са: „Отклонение“ , „Тютюн“ и „Осъдени души“, а от най-новото българско кино имам любим филм, който много добре се е справил с фрагментарния роман на Ина Вълчанова, става дума за филма „Потъването на Созопол“. Не мога да си го обясня, но филмът интуитивно, докато го гледам ми въздейства, така, както бе срещата ми с филма „Меланхолия“ на Ларс фон Триер... Има нещо в този наш филм, някаква магия и предчувствие за края на света, а и актьорите, камерата, режисурата са страхотни!
Има ли някакви професионални "правила", които се спазват при написване на сценария на филма по книгата?
Кинодраматургията е цяла наука и затова се преподава като отделна дисциплина във всеки кинофакултет. Естествено че има: първо трябва да се уточни схемата: антагонист-протагонист и да се изчисти структурата на романа по посока на киноразказа. Аз не съм кинодраматург, но като пишещ човек за театър и кино осъзнавам колко труд, нерви и колко пот пада, докато се получи добър киносценарий. Сценаристите работят по перипетиите, по конфликтите. Добрият филм преполага така де се разкаже историята като драматургия, че когато се приберете у дома да сте като малкият “Рицар без броня“, който разказваше на своите родители с ококорени очи и вълнение как е гледал един филм за зли магьоснички и бе запомнил всички всевъзможни вълшебства в него.
Елица Матеева е режисьор, актьор, кино и театрален критик, автор на книгата "Между театъра и киното", организатор и водещ на няколко културни проекта във Варна, а последният е „5 и 1|2 скандинавски визии за култура”. Но нека разговорът да започне най-после:
Много книги стават в последствие сценарии за филм. Какво ще посъветваш хората - да четат първо книгата, а след това филма или обратно?
Не се наемам да давам съвети, защото всеки, който се интересува от изкуство (професионално или в качеството си на любител, почитател) се предполага, че има някакви натрупвания, за да търси своята среща с литературата и киното. Възможно е дадена книга да не е преведена на български език, а филмът да е излязал преди съответния превод. Ето един пример, тъй като преди десетина дни гостува в София и във Варна френският прозаик Давид Фоенкинос. Давид Фоенкинос заснема заедно с брат си Стефан „Деликатност“ много преди книгата да е преведена на български. Тя се появи в България едва миналата година. А филмът са го излъчвали по кабелната телевизия. От друга страна интересното при него е, че когато снима филма (може би най-вече и заради присъствието на Одри Тоту в централната роля на героинята му Натали) читателите във Франция толкова много се влюбват в книгата му след филма, че ако преди това е продавал по 2–3 хиляди екземпляра от предхождащи свои произведения, то при „Деликатност“ до днес са продадени много повече, някъде бях чела за 400 хиляди екземпляра, но може и да греша. Според мен е хубаво да се чете и да се гледа. Защото текстът е прочит на индивидуалното и колкото прочити има, толкова различни картини в глобален аспект се създават. Екранизацията е също индивидуална интерпретация, ако се появи друга екранизация тя също ще има своето лично тълкувание на произведението. Сега се сещам за интерпретациите на „Опасни връзки“ в киното. Епистоларният роман структурно представлява съвкупност от писма, а Стивън Фриърс, Милош Форман, че и китайското кино направиха свои филми върху романа. И аз не се наемам да соча с пръст, че Форман се е провалил със своята идея за Валмонд, нито че пък Стивън Фриърс е направил всичко, което може да се направи върху романа. Възприемам тези филми като провокации, като мотивация да се обогатявам и да съпреживявам.
Трябва ли да сравняваме филма и книгата и да търсим кой продукт е по-добър?
Не е необходимо. Филмът, макар и стъпващ върху художествената литература е дълбоко лично преживяване както на екипа, който го е направил, така и на всеки участник: актьори, оператори, монтажисти, композитори. Сам за себе си той е отделно произведение. Според мен е любопитно, когато си чел една книга и си видял филм по нея, да разсъждаваш какво и защо авторите на филма са взели от книгата и как са разказали историята й. А какво е един филм, ако не една история, в която се сменят кадрите и има движение, развитие, емоция, енергия, напрежение, радост и тъга, и любов, разбира се?
Губи ли нещо книгата от това, че се филмира или печели?
Зависи от крайния резултат и целите, които са преследвали създателите на филма. Струва ми се, че дори да е провал, дадена екранна интерпретация може да те погъделичка и ако обичаш да четеш, да те изкуши, за да разлистиш книгата. Когато Бегбеде екранизира „Любовта трае три години“, той подходи към романа си малко като американците, разви един ароматен шекерен хепи енд, а в същината си романът му може да се тълкува и с отворен финал. Давам този пример, защото, когато направихме заедно с актьора Пламен Димитров от трупата на варненския театър наша интерпретация за сцена на този роман, ние бяхме за отворения поглед към последната страница на романа. И не се хваля, но някои зрители ми споделяха, че този финал им се струва много по-добър от филма, че и дори от романа.
Дай 3 примера на твои фаворити - книга-филм.
Това е много труден въпрос! Импровизирам: „Трейнспотинт“ с режисьор Дани Бойл по романа на Ървин Уелш с изключителен саундрак, който си пазя на касетка, азиатският филм „Норвежка гора“ по романа на Харуки Муриками също ми е сред любимите филми и „Къщата на духовете“, по романа на Исабел Алиенде и ах, този Биле Аугуст като режисьор, колкото пъти излъчват по БНТ тази прекрасна екранизация, все се вторачвам, гледам и тихичко подсмърчам, а това е един от пъвите ми филми, които имам на видеокасета в моята персонална колекция от времето, когато бях волен тийнеджър. А от българското кино сред най-любимите ми филми са: „Отклонение“ , „Тютюн“ и „Осъдени души“, а от най-новото българско кино имам любим филм, който много добре се е справил с фрагментарния роман на Ина Вълчанова, става дума за филма „Потъването на Созопол“. Не мога да си го обясня, но филмът интуитивно, докато го гледам ми въздейства, така, както бе срещата ми с филма „Меланхолия“ на Ларс фон Триер... Има нещо в този наш филм, някаква магия и предчувствие за края на света, а и актьорите, камерата, режисурата са страхотни!
Има ли някакви професионални "правила", които се спазват при написване на сценария на филма по книгата?
Кинодраматургията е цяла наука и затова се преподава като отделна дисциплина във всеки кинофакултет. Естествено че има: първо трябва да се уточни схемата: антагонист-протагонист и да се изчисти структурата на романа по посока на киноразказа. Аз не съм кинодраматург, но като пишещ човек за театър и кино осъзнавам колко труд, нерви и колко пот пада, докато се получи добър киносценарий. Сценаристите работят по перипетиите, по конфликтите. Добрият филм преполага така де се разкаже историята като драматургия, че когато се приберете у дома да сте като малкият “Рицар без броня“, който разказваше на своите родители с ококорени очи и вълнение как е гледал един филм за зли магьоснички и бе запомнил всички всевъзможни вълшебства в него.
kafene.bg
Comments
Post a Comment