Георги Господинов за неизпълненото българско желание за пътуване
Stories about London and Bulgarians living in London
Георги Господинов отговори на наш въпрос на срещата с него в Българския културен институт в Лондон на 21 октомври 2015 г.
Какво от Лондон бихте показали на Вашия баща, ако той беше с Вас и какво на Вашата дъщеря?
Това е една от темите, които са много важни и болезнени: 80% от българите никога не са напускали страната си до 1989 г. Има такова изследване.
Темата за непътуването, за отказания свят, е важна за мен. Аз идвам от семейство, в което, баба ми никога не е напускала селото си, освен един път, когато са качили селските жени в един камион и са ги закарали до морето.
Камионът, с който ги карат до полето, ги стоварил на плажа в Несебър. Това било за награда. Представете си го като сцена от български филм от 70-те години. Стоварват селските жени на плажа следобед, за да не пречат, тогава хората вече се прибират от плажа. Има прекрасна снимка на Юри Йорданов от 1972 г., казва се Несебър. Стоят тези жени на плажа, с гръб към нас и с лице към морето, свити, уплашени, гледат за първи път морето. (Снимката може да бъде видяна тук)
Баба ми каза, че никак не й е харесало там, прилошало й, даже се върнала в камиона и стояла с гръб към морето, докато другите жени се върнат. Но тази жена имаше страхотно любопитство към света. Тя завиждаше много на дядо ми, защото е “изръшкал половината свят”, докато е бил войник по време на Втората световна война и е пътувал до Унгария през Сърбия. Това беше цялото пътуване на дядо ми и то по време на война.
Имам едно есе в Невидимите кризи, в което разказвам, че като малък обещах на баба ми да я заведа в катедралата Нотр Дам в Париж, когато порасна. Тя беше много набожна, Библията, Църквата…
Първата държава, в която аз отидох беше Франция, по повод превода на Естествен роман на френски език и това беше годината, в която баба ми почина, преди да замина. И аз отидох в Нотр Дам, стоях на входа и през цялото време имах това усещане, че баба ми гледа и си казах, че на нея никак няма да й хареса. Много е голям, студен, тя си ходи в селската църква.
Сега много пътувам, заради книгите, но винаги го имам това усещане, че гледам през няколко чифта очи. През очите на хора, които не са с мен вече.
Тази тема е много важна, неизговаряна за нас, българите.
Монтен има едно есе, в което казва: Аз нямам никакво желание да ходя в Индия, но, ако някой ми забрани да отида в Индия, ще бъда най-нещастният човек.
Неизпътувано българско желание. Сега, когато пътувам, наваксвам. Това е родово наваксване назад. Опитвам се да взимам дъщеря ми с мен. Тя живя с мен два пъти по 3 месеца в швейцарски манастир, за което чувствах вина. Тя беше с мен и майка си почти през цялото време и това беше време, което на нея най-много й хареса. Много е особено, децата имат здрави сетива за добри места и за живеене в тишина, природно живеене. Опитвам се да не изпускам заради писането времето си с нея. И това ми е важно. Понякога това коства ненаписани книги, вероятно, ненаписани текстове.
Имах списък, който не влезе в романа Физика на тъгата, много неща не влязоха в него, но първо в списъка на неща, които отнемат много време бяха: малко дете и голям град. Но това е спечелено време. Държа тя да е с мен и ми е интересно какво мисли тя.
Ние сме само от 2 часа в Лондон, тя е за първи път тука, но вече се разбрахме, че Лондон е идеален град за Halloween. Има особена мрачнота този град и тя е хубава. Много прилича на книга този град, на роман.
Какво от Лондон бихте показали на Вашия баща, ако той беше с Вас и какво на Вашата дъщеря?
Това е една от темите, които са много важни и болезнени: 80% от българите никога не са напускали страната си до 1989 г. Има такова изследване.
Темата за непътуването, за отказания свят, е важна за мен. Аз идвам от семейство, в което, баба ми никога не е напускала селото си, освен един път, когато са качили селските жени в един камион и са ги закарали до морето.
Камионът, с който ги карат до полето, ги стоварил на плажа в Несебър. Това било за награда. Представете си го като сцена от български филм от 70-те години. Стоварват селските жени на плажа следобед, за да не пречат, тогава хората вече се прибират от плажа. Има прекрасна снимка на Юри Йорданов от 1972 г., казва се Несебър. Стоят тези жени на плажа, с гръб към нас и с лице към морето, свити, уплашени, гледат за първи път морето. (Снимката може да бъде видяна тук)
Баба ми каза, че никак не й е харесало там, прилошало й, даже се върнала в камиона и стояла с гръб към морето, докато другите жени се върнат. Но тази жена имаше страхотно любопитство към света. Тя завиждаше много на дядо ми, защото е “изръшкал половината свят”, докато е бил войник по време на Втората световна война и е пътувал до Унгария през Сърбия. Това беше цялото пътуване на дядо ми и то по време на война.
Имам едно есе в Невидимите кризи, в което разказвам, че като малък обещах на баба ми да я заведа в катедралата Нотр Дам в Париж, когато порасна. Тя беше много набожна, Библията, Църквата…
Първата държава, в която аз отидох беше Франция, по повод превода на Естествен роман на френски език и това беше годината, в която баба ми почина, преди да замина. И аз отидох в Нотр Дам, стоях на входа и през цялото време имах това усещане, че баба ми гледа и си казах, че на нея никак няма да й хареса. Много е голям, студен, тя си ходи в селската църква.
Сега много пътувам, заради книгите, но винаги го имам това усещане, че гледам през няколко чифта очи. През очите на хора, които не са с мен вече.
Тази тема е много важна, неизговаряна за нас, българите.
Монтен има едно есе, в което казва: Аз нямам никакво желание да ходя в Индия, но, ако някой ми забрани да отида в Индия, ще бъда най-нещастният човек.
Неизпътувано българско желание. Сега, когато пътувам, наваксвам. Това е родово наваксване назад. Опитвам се да взимам дъщеря ми с мен. Тя живя с мен два пъти по 3 месеца в швейцарски манастир, за което чувствах вина. Тя беше с мен и майка си почти през цялото време и това беше време, което на нея най-много й хареса. Много е особено, децата имат здрави сетива за добри места и за живеене в тишина, природно живеене. Опитвам се да не изпускам заради писането времето си с нея. И това ми е важно. Понякога това коства ненаписани книги, вероятно, ненаписани текстове.
Имах списък, който не влезе в романа Физика на тъгата, много неща не влязоха в него, но първо в списъка на неща, които отнемат много време бяха: малко дете и голям град. Но това е спечелено време. Държа тя да е с мен и ми е интересно какво мисли тя.
Ние сме само от 2 часа в Лондон, тя е за първи път тука, но вече се разбрахме, че Лондон е идеален град за Halloween. Има особена мрачнота този град и тя е хубава. Много прилича на книга този град, на роман.
bulgariansinlondon.com
via Georgi Gospodinov`s official Facebook page
Comments
Post a Comment