Всички разкази заедно
Тези разкази може и да сте ги чели. Кратката проза на Труман Капоти не излиза за първи път на български език, но предимството е, че в тази книга е събрано почти всичко. А това позволява да се проследи развитието на Капоти като разказвач – от автор, който е внимателен към детайлите и създава поетични метафори, до стегнатото журналистическо писане, с което го свързваме и днес. Историите са подредени хронологично – от първия разказ, „Стените са студени“, написан още през 1943 г., когато Капоти е на 19 години, до последния – автобиографичния „Една Коледа“, завършен през 1982, две години преди смъртта на писателя.
И въпреки че Капоти е познат предимно с романите си „Хладнокръвно“ и „Закуска в Тифани“, разказите му също са висока топка. Най-вероятно самият той си е давал сметка за това, защото в едно интервю от 1957 г. казва, че краткият разказ му се струва най-трудната и дисциплинираща форма, която съществува.
И въпреки че Капоти е познат предимно с романите си „Хладнокръвно“ и „Закуска в Тифани“, разказите му също са висока топка. Най-вероятно самият той си е давал сметка за това, защото в едно интервю от 1957 г. казва, че краткият разказ му се струва най-трудната и дисциплинираща форма, която съществува.
Сборникът „Събрани разкази“ е добър повод да видим как Капоти се справя с дисциплината. Тук са включени всичко на всичко 20 истории – 19-те разказа от „Дървото на нощта“ (сборника, издаден на български език през 2009) плюс „Мохаве“, преведен от Димитри Иванов. Включително и онзи разказ от 1947 г., „Затвори една последна врата“, за който 24-годишният Труман Капоти получава през 1948 г. наградата за кратка проза О’Хенри.
Затова и не е някаква кой знае каква изненада, че ранният Капоти е безупречен стилист, а първите му разкази не отстъпват на онези, които създава през 70-те и 80-те години. Писателят е все така наблюдателен, успява да влезе под кожата на героите си и да създаде атмосфера, която е на границата между обикновеното и фантастичното. Капоти успява само с дума или жест на героите си да превърне баналното в изключително. Успява да превърне децата във възрастни, а възрастните в деца, така както кара възрастния затворник от разказа „Китара с диаманти“ да дялка дървени кукли. Подобно на десетгодишната госпожица Бобит от разказа „Децата на рождените им дни“, която с някаква свръхестествена сила подчинява останалите, или като дванайсетгодишния Апълсийд, който успява да преброи монетите в едно стъклено шише само с дълго взиране. Възрастните при Капоти също не са загубили способността си да бъдат деца – като възрастната госпожица Сук от „Гостът за Деня на благодарността“, която умее да вижда в хризантемите лъвове и по детски наивно да се опитва да подреди света.
Иначе тези разкази трудно се поддават на описания – едни от тях са автобиографични, други приличат на мистични приказки, има и коледни разкази, но всичките са написали с уважение към героите, без страх да се навлиза в психологически дълбочини. А сигурно това е тайната как да се създават герои, които дълго се помнят – като момичето, което продава сънищата си, като онова шестгодишно момче, което пътува само в автобуса за Алабама заедно с огромен самолет, или като Отили, най-щастливото момиче в Порт-о-Пренс, което няма нищо против любимият й да я върже за дървото.
Затова и не е някаква кой знае каква изненада, че ранният Капоти е безупречен стилист, а първите му разкази не отстъпват на онези, които създава през 70-те и 80-те години. Писателят е все така наблюдателен, успява да влезе под кожата на героите си и да създаде атмосфера, която е на границата между обикновеното и фантастичното. Капоти успява само с дума или жест на героите си да превърне баналното в изключително. Успява да превърне децата във възрастни, а възрастните в деца, така както кара възрастния затворник от разказа „Китара с диаманти“ да дялка дървени кукли. Подобно на десетгодишната госпожица Бобит от разказа „Децата на рождените им дни“, която с някаква свръхестествена сила подчинява останалите, или като дванайсетгодишния Апълсийд, който успява да преброи монетите в едно стъклено шише само с дълго взиране. Възрастните при Капоти също не са загубили способността си да бъдат деца – като възрастната госпожица Сук от „Гостът за Деня на благодарността“, която умее да вижда в хризантемите лъвове и по детски наивно да се опитва да подреди света.
Иначе тези разкази трудно се поддават на описания – едни от тях са автобиографични, други приличат на мистични приказки, има и коледни разкази, но всичките са написали с уважение към героите, без страх да се навлиза в психологически дълбочини. А сигурно това е тайната как да се създават герои, които дълго се помнят – като момичето, което продава сънищата си, като онова шестгодишно момче, което пътува само в автобуса за Алабама заедно с огромен самолет, или като Отили, най-щастливото момиче в Порт-о-Пренс, което няма нищо против любимият й да я върже за дървото.
kultura.bg
Comments
Post a Comment