Честит 60-ти рожден ден на неповторимия поет ГРИША ТРИФОНОВ!

Наздраве! Ще прочетете негови стихове, включени в "Антология на българската поезия - ХХІ век"...

ПЕТРИЧ

Не ме живяха правилно жените ми.

Не ме живяха правилно.

Не ме живяха.

А ми ушиха риза
с триста тридесет и девет копчета –
без джобче, без маншети, без якичка,
червена риза с бяло по крилете.

Но как да се укрия в нея, питам ги,
от зимата, която се примъква
между бездомните обществени дървета
и души трепетно изгниващата шума?

А те се смеят: не била
за тялото ми тази риза;
те за тялото
били се грижили достатъчно!

До зъби влюбен
и до кости тъжен,
сега премръзналата си душа обличам
в червена риза
с бяло по крилете.

И закопчавам.
Закопчавам.
Закопчавам.

ХАСКОВО: ВСЯКА САМОТА
МЕ СТЯГА В РАМЕНЕТЕ

Живях с години до прозореца.
През него виждах
тъмните върби край къщата,
нататък пътя през полето –
към реката,
която просто идва и си тръгва,
оставяйки ми бряг, вода и мост.
И тъмнина оттатък моста.

Така живях.
А самотата
пристигаше отнейде всяка вечер,
изтриваше краката си и влизаше
при мене, в стаята с прозореца.
Допиваше ми виното, допушваше
последната цигара
и ми казваше:

„Заспивай вече.
Няма страшно, тук съм!“

Прозорец беше всичко.
И върби.
И бряг.
И мост към тъмнината.
Ала веднъж ми рече самотата:
„Омръзнахте ми всичките! До смърт!
Ако не дойда утре –
кой си ти, какво си?“

Прозорецът е същият.
И аз.
Реката все така пристига и си тръгва.
Но чувам – самотата вие като пес
пред портите ми, заковани с глухи гвоздеи.
За нещо моли, стене, настоява...

Мълча
и си допивам виното,
допушвам сам последната цигара.

И виждам:
няма самота,
която да ми е по мярка.

Гриша Стоянов
SofiaArsNet