Разум и чувства“ – прекалено много съвремие, твърде малко Остин
Ah, give me hope, Joanna!
Да, аз съм разглезена до безобразие от дълга линия добри съвременни интерпретации на книгите на Джейн Остин – „Дневникът на Бриджит Джоунс“ („Гордост и предразсъдъци“), култовото Clueless („Ема“) и др. И въпреки това „Разум и чувства“ (изд. „Еднорог“), преразказана от Джоана Тролъп, ме вбеси така, както рядко се случва. С мъка дочетох романа и ако не беше обещанието ми да прочета цялата серия „Проекта Остин“ (за щастие, всяка книга е преразказвана от различен автор), надали щях да издаяня до края на нещо, което е по-добро от синопсиса в „Уикипедия“ единствено по наличието на корица.
Завръзката е следната: трите сестри Дашуд и майка им Бел са свикнали да живеят на гърба на богатия татко, който никога не е искал от тях да стават за чеп за зеле. В един момент облаците на трагедията надвисват над тях – баща им умира! Но те не страдат, защото са изгубили родител – напротив, те са му ядосани, защото не е уредил нещата в тяхна полза така, че да могат да продължат да клатят крака до стари години (I kid you not, в началото наистина се обяснява колко са му бесни).
Та понеже тати е забравил да остави платинена кредитна карта на тяхно име, чичо им – истинският собственик на имението, в което живеят – ги отрязва от завещанието, защото… майка им и баща им не са били женени. Съжалявам, май не разбирам нещо, за кой век говорим пак? Доведеният им брат от първия брак на баща им ги пъди от имението, защото истеричната му жена, която се държи както никое човешко същество не би могло да се държи (и да оцелее) в днешно време, иска да направи хотел. Но трите Дашуд и майка им намират друга банда богати роднини, за които да се залепят, и скоро се занасят в мечтана къща в провинцията, където да прекарат остатъка от безсмислените си животи. Следва любовна драма, противни роднини, клюки, лъскави партита в Лондон, астматични пристъпи на килограм и, разбира се, щастлив завършек.
„Разум и чувства“ има няколко недостатъка. На първо място, героините. Сестрите Дашуд ни станаха любимки в оригинала с това, че макар да имат склонност да драматизират и бедите да ги следват по петите, всъщност са добронамерени, умни, напредничави и имат класа. Тук те са откъснати от Англия през 19. век и натикани с груба сила в Англия от 21. век. За съжаление, Джоана Тролъп им е позволила да вземат със себе си и скованите си нрави, социалните си предразсъдъци и непоклатимото си, изглежда, убеждение, че основната цел в живота е намирането на съпруг, който да може да ги издържа. Разговорите в книгата пресъздават този дисонанс, без дори да се опитат да го поскрият под пласт политическа коректност:
Като в онези романи от 19. век, където бракът е единствената възможност за кариера на момичетата от средната класа (…) Хората се преструват, че нещата са се променили, но дали е така?
Всъщност… да, така е. Нещата СА се променили и брачната сага на сестрите Дашуд ги кара да звучат като недорасли кифли, които знаят само да мрънкат и не могат да се справят с пет пари в живота, докато мъжете около тях очевидно намират това за някак непреодолимо еротично. Джоана ни обяснява около милион пъти колко привлекателна е втората сестра, Мариан Дашуд, и че дори когато лежи на смъртното си ложе, стиснала инхалатор, защото астмата й е толкова сериозна, че един ръмеж я докарва до състояние на кома, тя продължава да е ослепителна. И това разяснение наистина е необходимо, защото Мариан е вдетинена истеричка.
Елинор, по-голямата й сестра, вместо сдържана и възпитана, както в оригинала, е по-скоро апатична като Бела Суон. Уилъби, гаджето на Мариан, от очарователен чвор е ъпгрейднат на противен чвор, Ед (Едуард Ферърс, любовен интерес на Елинор) е безпомощен плосък мозък, а най-малката сестра, Маргарет, е почти безсловесна. В сравнение с нея Елочка Людоедката от „Дванайсетте стола“ е сущи филолог. Маги (или Магс в английския текст) борави всичко на всичко с три фрази – „защо“, „не искам“ и „whatever“. Отгоре на всичко героите говорят толкова реалистично, колкото водещите в рекламите на „Телешоп“. Свободен (но не чак толкова) преразказ на диалога от книгата:
– О, г-н Уилъби, толкова ви благодаря, че ме спасихте. Чувствам, че между нас наистина има връзка!
– Моля те, наричай ме Уилс. И няма нужда да ми благодариш, предпочитам да се гледаме влюбено, без да продумваме.
– Но аз обичам музика и поезия, и… други неща. Аз имам дълбока душевност.
– Аз също. Но стига сме говорили за мен, да поговорим за теб – мислиш ли, че тази прическа ми отива?
Проблем номер две: хората в книгата, без значение от пола, повсеместно не са запознати с концепцията „ходене“ или „излизане по срещи“. Страниците на „Разум и чувства“ напомнят на регистрационна книга за сватби от църква във Вегас. Героите намират за напълно разумно да прегънат коляно пред мацката, с която са прекарали всичко на всичко три седмици, а момичетата дори не се замислят да кажат „знаеш ли, аз всъщност не те познавам“, защото тру лъв енд шит. И никой от по-възрастните наоколо не се сеща да им обърше два, та да се свърши тая мъка.
Проблем три:
В замъглената бъркотия на съня на Бил Брандън някой чукаше. Той не можеше да определи откъде идва чукането, но то продължаваше и накрая разбра, че някой вика неговото име, докато чука.
Признавам, че донякъде може би има роля и преводът, но голямата зейнала пропаст на мястото на стила не може да бъде запълнена и от най-страстния езиковед. Дори и да вярва в истинската любов.
Да, аз съм разглезена до безобразие от дълга линия добри съвременни интерпретации на книгите на Джейн Остин – „Дневникът на Бриджит Джоунс“ („Гордост и предразсъдъци“), култовото Clueless („Ема“) и др. И въпреки това „Разум и чувства“ (изд. „Еднорог“), преразказана от Джоана Тролъп, ме вбеси така, както рядко се случва. С мъка дочетох романа и ако не беше обещанието ми да прочета цялата серия „Проекта Остин“ (за щастие, всяка книга е преразказвана от различен автор), надали щях да издаяня до края на нещо, което е по-добро от синопсиса в „Уикипедия“ единствено по наличието на корица.
Завръзката е следната: трите сестри Дашуд и майка им Бел са свикнали да живеят на гърба на богатия татко, който никога не е искал от тях да стават за чеп за зеле. В един момент облаците на трагедията надвисват над тях – баща им умира! Но те не страдат, защото са изгубили родител – напротив, те са му ядосани, защото не е уредил нещата в тяхна полза така, че да могат да продължат да клатят крака до стари години (I kid you not, в началото наистина се обяснява колко са му бесни).
Та понеже тати е забравил да остави платинена кредитна карта на тяхно име, чичо им – истинският собственик на имението, в което живеят – ги отрязва от завещанието, защото… майка им и баща им не са били женени. Съжалявам, май не разбирам нещо, за кой век говорим пак? Доведеният им брат от първия брак на баща им ги пъди от имението, защото истеричната му жена, която се държи както никое човешко същество не би могло да се държи (и да оцелее) в днешно време, иска да направи хотел. Но трите Дашуд и майка им намират друга банда богати роднини, за които да се залепят, и скоро се занасят в мечтана къща в провинцията, където да прекарат остатъка от безсмислените си животи. Следва любовна драма, противни роднини, клюки, лъскави партита в Лондон, астматични пристъпи на килограм и, разбира се, щастлив завършек.
„Разум и чувства“ има няколко недостатъка. На първо място, героините. Сестрите Дашуд ни станаха любимки в оригинала с това, че макар да имат склонност да драматизират и бедите да ги следват по петите, всъщност са добронамерени, умни, напредничави и имат класа. Тук те са откъснати от Англия през 19. век и натикани с груба сила в Англия от 21. век. За съжаление, Джоана Тролъп им е позволила да вземат със себе си и скованите си нрави, социалните си предразсъдъци и непоклатимото си, изглежда, убеждение, че основната цел в живота е намирането на съпруг, който да може да ги издържа. Разговорите в книгата пресъздават този дисонанс, без дори да се опитат да го поскрият под пласт политическа коректност:
Като в онези романи от 19. век, където бракът е единствената възможност за кариера на момичетата от средната класа (…) Хората се преструват, че нещата са се променили, но дали е така?
Всъщност… да, така е. Нещата СА се променили и брачната сага на сестрите Дашуд ги кара да звучат като недорасли кифли, които знаят само да мрънкат и не могат да се справят с пет пари в живота, докато мъжете около тях очевидно намират това за някак непреодолимо еротично. Джоана ни обяснява около милион пъти колко привлекателна е втората сестра, Мариан Дашуд, и че дори когато лежи на смъртното си ложе, стиснала инхалатор, защото астмата й е толкова сериозна, че един ръмеж я докарва до състояние на кома, тя продължава да е ослепителна. И това разяснение наистина е необходимо, защото Мариан е вдетинена истеричка.
Елинор, по-голямата й сестра, вместо сдържана и възпитана, както в оригинала, е по-скоро апатична като Бела Суон. Уилъби, гаджето на Мариан, от очарователен чвор е ъпгрейднат на противен чвор, Ед (Едуард Ферърс, любовен интерес на Елинор) е безпомощен плосък мозък, а най-малката сестра, Маргарет, е почти безсловесна. В сравнение с нея Елочка Людоедката от „Дванайсетте стола“ е сущи филолог. Маги (или Магс в английския текст) борави всичко на всичко с три фрази – „защо“, „не искам“ и „whatever“. Отгоре на всичко героите говорят толкова реалистично, колкото водещите в рекламите на „Телешоп“. Свободен (но не чак толкова) преразказ на диалога от книгата:
– О, г-н Уилъби, толкова ви благодаря, че ме спасихте. Чувствам, че между нас наистина има връзка!
– Моля те, наричай ме Уилс. И няма нужда да ми благодариш, предпочитам да се гледаме влюбено, без да продумваме.
– Но аз обичам музика и поезия, и… други неща. Аз имам дълбока душевност.
– Аз също. Но стига сме говорили за мен, да поговорим за теб – мислиш ли, че тази прическа ми отива?
Проблем номер две: хората в книгата, без значение от пола, повсеместно не са запознати с концепцията „ходене“ или „излизане по срещи“. Страниците на „Разум и чувства“ напомнят на регистрационна книга за сватби от църква във Вегас. Героите намират за напълно разумно да прегънат коляно пред мацката, с която са прекарали всичко на всичко три седмици, а момичетата дори не се замислят да кажат „знаеш ли, аз всъщност не те познавам“, защото тру лъв енд шит. И никой от по-възрастните наоколо не се сеща да им обърше два, та да се свърши тая мъка.
Проблем три:
В замъглената бъркотия на съня на Бил Брандън някой чукаше. Той не можеше да определи откъде идва чукането, но то продължаваше и накрая разбра, че някой вика неговото име, докато чука.
Признавам, че донякъде може би има роля и преводът, но голямата зейнала пропаст на мястото на стила не може да бъде запълнена и от най-страстния езиковед. Дори и да вярва в истинската любов.
Рия Найденова
www.goodreads.com
Comments
Post a Comment